Натан го огледа.
— В безсъзнание е, ваше височество. Задържах усилването на треската, но не смятам, че мога да я прекратя. Тук действа някаква силна магия. Отпада пред очите ни. Ще ми е нужно време, докато успея да я преодолея… дано само да не се окаже твърде малко. — В гласа на Натан се прокрадна съмнение. — И стига знанието ми да е достатъчно.
Арута се обърна към Гардан.
— Капитане, вземи десетина души от най-доверените си и веднага идете в храма на Лимс-Крагма. Уведомете върховната жрица, че съм заповядал веднага да се яви при мен. Доведете я насила, ако трябва, но я доведете.
Гардан отдаде чест, но очите му трепнаха. Лаури и Джими усетиха, че никак не му допада идеята да се разправя с жрицата в собствените й покои. Все пак верният капитан се обърна и се подчини на своя принц, без да възрази.
Арута се върна при ранения, който гореше от треската. Натан каза:
— Усилва се, ваше височество. Бавно, но се усилва.
— Колко му остава?
— Ако не успеем — до края на нощта, не повече.
Арута удари отчаяно с юмрук в шепата си. До изгрев слънце оставаха не повече от шест часа. По-малко от шест часа, за да разберат причината за покушението над него. А ако и този човек издъхнеше, щяха да се озоват отново в началото, и още по-лошо — неизвестният враг едва ли щеше да попадне повече в клопката им.
— Нещо друго може ли да се направи? — тихо попита Лаури.
Натан се замисли.
— Може би…
И даде знак на един от послушниците да му донесе дебел том с жречески заклинания.
След това даде някакви указания на останалите и всеки се зае със задачата си. На пода очертаха с тебешир голяма пентаграма с многобройни рунически знаци в нея, като ложето с пленника остана в центъра. Когато привършиха, всеки в стаята се оказа обкръжен от тебеширените символи на пода. На всеки от върховете на звездата бе поставена запалена свещ, а шестата връчиха на Натан, застанал в средата с разтворения том. Натан заразмахва свещта в дясната си ръка в сложни фигури във въздуха и зачете на глас слова на някакъв език, познат само на жреците. Послушниците му стояха скупчени встрани и повтаряха хорово части от заклинанието. Другите усетиха странно мъртвило във въздуха и когато се изрекоха и последните срички, умиращият простена тихо и окаяно.
Натан затвори дебелата книга.
— Нищо освен някой пратеник на самите богове не може да пресече границите на пентаграмата без мое позволение. Никой дух, демон или същество, пратено от някоя тъмна сила, не може вече да ни обезпокои.
След това Натан нареди всички да застанат извън пентаграмата, отвори отново книгата, зачете ново заклинание и когато свърши посочи мъжа върху ложето. Арута се вгледа в пленника, но не забеляза нищо, а после, докато се извръщаше към Лаури, долови странна промяна. Различи с крайчеца на окото си около пленника ореол от бледа светлина, изпълващ пентаграмата и невидим, докато гледаше право към него. Светлината беше много смътна и някак млечна на цвят.
— Какво е това? — попита Арута.
Натан се обърна към принца.
— Забавих потока на времето за него, ваше височество. За него един час сега е само миг. Магията ще действа едва до призори, но за него ще са изтекли само минути. Така ще спечелим време. С малко късмет ще може да се удържи до пладне.
— Можем ли да говорим с него?
— Не, защото за него говорът ни ще е като бръмчене на пчели. Но ако се наложи, мога да отменя заклинанието.
Арута изгледа гърчещия се, плувнал в треска мъж. Ръката му сякаш се бе надигнала малко над ложето и висеше неподвижно във въздуха.
— Тогава — каза нетърпеливо принцът — ще трябва да почакаме благоволението на върховната жрица на Лимс-Крагма.
Не им се наложи да чакат дълго, нито пък в начина, по който върховната жрица се появи, личеше кой знае какво благоволение. Отвън се вдигна врява и Арута бързо отиде до вратата. Отвори я и видя Гардан с една жена, облечена в черна роба. Лицето й беше скрито зад черен воал.
Жената насочи пръст към гърдите на Арута и каза с дълбок мелодичен глас:
— Защо ме водят тук насила, принце?
Арута пренебрегна въпроса и погледна над рамото й. Зад Гардан стояха четирима гвардейци, преградили пътя на група храмови стражи в черно-сребристите одежди на Лимс-Крагма.
— Какво става, капитане?
— Дамата пожела да вкара стражата си вътре, а аз не позволих — отвърна Гардан.