Арута и останалите зачакаха извън тебеширената звезда, а жрицата добави:
— Говорете само когато позволя и внимавайте свещите на лъчовете да не изгаснат, иначе могат да се развилнеят такива сили, че… ще ви е страх да си го помислите. — След това отметна черното си було и Арута се изуми от външността й. Изглеждаше почти момиче при това красиво, със сини очи и млечнобяла кожа. Веждите й подсказваха, че косата й е най-светлото злато. Девицата вдигна ръце над главата си и зареди молитва. Гласът й беше тих и мелодичен, но думите, които изричаше, звучаха странно и страшно.
Под звуците на заклинанието мъжът на ложето се размърда и очите му се отвориха. Загърчи се, изпъвайки стягащите го въжета. После се отпусна и извърна лице към върховната жрица. Очите му започнаха ту да се избистрят, ту да се замъгляват, после на устните му се изписа зла усмивка. Устата му се отвори и гласът, който излезе от нея, прокънтя дълбоко и кухо:
— Каква ти е повелята, господарке?
Челото на върховната жрица се сбърчи, сякаш тя долови нещо нередно в държането му, но запази спокойствие и изрече с властен тон:
— Носиш мантията на Ордена на Сребърната мрежа, а служиш и в храма. Обясни тази измама.
Мъжът се засмя с писклив кикот.
— Аз съм оня, що служи.
Отговорът очевидно не й хареса и тя попита:
— На кого?
Последва нов смях и тялото на мъжа отново се напрегна, мъчейки се да се измъкне от стягащите го въжета. Пот изби по челото му и мускулите му се стегнаха на възли, напрягайки се да ги разкъсат. После той се отпусна и отново отекна хрипливият смях.
— Аз съм оня, който е хванат.
— Кому служиш?
— Аз съм оня, който е риба. Аз съм в мрежа. — Отново последва безумен смях и конвулсивно напрягане на въжетата. Мъжът се напъна и потта потече по лицето му на вади. Изврещя и задърпа въжетата отново и отново. Когато вече изглеждаше, че костите му ще се скършат от усилието, мъжът изрева:
— Мурмандамус! Помогни на слугата си!
Изведнъж една от свещите угасна, потушена от вятър, лъхнал незнайно откъде. Мъжът се сгърчи в спазъм, тялото му се изви във висока дъга — само петите и главата му се опираха в ложето, и задърпа въжетата с такава сила, че кожата се разкъса и закърви. След миг той се срина на леглото. Върховната жрица отстъпи крачка назад, после пристъпи да го погледне и каза тихо:
— Мъртъв е. Запалете свещта.
Арута даде знак и един от стражите запали вощеница от една от горящите свещи и пренесе огъня на изгасналата. Жрицата подхвана ново заклинание. Ако предишното будеше смут, то това звучеше направо застрашително, като студ, лъхащ от най-далечния кът на някоя изгубена, замръзнала земя на вечна скръб. Носеше в себе си екота от риданията на души, лишени от всякаква надежда. Но и нещо друго се прокрадваше в него, нещо властно и привличащо, някакво почти изкусително усещане колко чудесно би било да оставиш всяко бреме и да легнеш във вечен покой. С всеки нов стих чувството за ужас надделяваше и стоящите около пентаграмата едва устояваха на желанието да побегнат надалече от гласа на жрицата.
Изведнъж заклинанието секна и в стаята се възцари тишина като в гробница.
— Ти, що стоиш пред нас в плът, но вече си поданик на волята на нашата повелителна Лимс-Крагма — чуй ме — високо каза жрицата. — Тъй както нашата Господарка на смъртта властва над всякого в края, така и аз сега ти повелявам от нейно име. Върни се!
Тялото върху дървеното ложе се размърда и отново се отпусна безжизнено. Върховната жрица повтори: „Върни се!“ и трупът отново се размърда. Главата на мъртвеца внезапно се надигна и очите му се отвориха. Като че ли се огледа, но макар очите му да бяха отворени, зениците се бяха извърнали навътре и се виждаше само бялото. Въпреки това мъртвецът сякаш виждаше, защото главата му престана да се върти, сякаш се взираше в жрицата. Устата се отвори и от нея изригна чужд, кух смях.
Върховната жрица пристъпи напред.
— Тишина!
Мъртвецът притихна, но после се ухили и усмивката бавно започна да се уширява в ужасен, неописуемо зъл израз. Лицето му трептя, обхванато сякаш от пристъп на странна парализа. Самата плът по скулите се затърчи като нагорещен восък. Цветът на кожата избледня. Челото му стана по-високо и брадичката — по-тънка, носът — по-извит и ушите изострени. Само за няколко мига мъжът, когото бяха разпитвали, изчезна, заменен от същество, в което нямаше нищо човешко.
— Богове! Брат на Тъмния път! — промълви Лаури.
Джими пристъпи неловко на място и прошепна:
— Вашият брат Морган май е от доста по на север от Ябон, госпожо. — Капка хумор нямаше в гласа му, само страх.
Отново лъхна вледеняващият вятър, незнайно откъде, и върховната жрица се извърна към Арута. Очите й се бяха разширили от страх и тя като че ли изрече нещо, но никой не можа да чуе думите й.