Джими беше млад, здрав и опитен акробат от няколкото години катерене по покривите на Крондор. И сега се задейства, без изобщо да мисли, като присви цялото си тяло така, че то се изви нагоре, с глава и стъпала, опрени в стената на купола. Изтласка се и успя да седне с гръб към прозореца. Джак се обърна, видя го и изруга тихо. Не можеше да си позволи да не улучи с този единствен изстрел. Хвърли бърз поглед надолу, увери се, че никой не е забелязал момчето, отново надигна арбалета и се прицели.
В мига, в който Джак стреля, Джими го изрита. Смеещия се Джак залитна навън и ръцете му зашариха в паника да се хванат за корниза.
Джими усети, че става нещо странно — припяването на жреческия хор, почти в непрестанен контрапункт с брачната церемония, беше секнало. И когато Джак продължи плъзгането си в празното пространство, Джими чу виковете и писъците долу.
А после внезапно осъзна, че Джак се е хванал за единственото, което можеха да стигнат ръцете му — неговите глезени. Тежестта на Джак го повлече навън и двамата започнаха да се плъзгат надолу към сигурната смърт. Джими се задърпа назад с всички сили, изви тялото си, за да забави падането, но все едно че бяха окачили оловни тежести на краката му. Костите и мускулите му застенаха, но не можеше и на косъм да се издърпа и да се отърве от Джак. Падаха!
Джак го пусна, но за Джими вече беше все едно. Летяха към камъните… и изведнъж Джими си помисли, че си е загубил ума, защото му се стори, че падането им се забавя и забавя, сякаш някаква невидима стихия се бе разпоредила последните му мигове да се удължат. После осъзна, че наистина някаква сила задържа пропадането му. Тупна леко като перце на пода на церемониалната зала, малко зашеметен, но определено жив. Стражи и жреци го обкръжиха и няколко ръце бързо го надигнаха, докато той се озърташе, слисан от чудото. Видя, че ръцете на магьосника Пъг се въртят във въздуха в безмълвно заклинание, и чак сега усети, че странното забавяне изчезна. Стражите срязаха връзките на ръцете и краката му и двама войници го хванаха под мишниците и го изправих. Други няколко бяха притиснали Джак на пода и го претърсваха за черния пръстен с отровата или друго средство да сложи край на живота си.
Джак се огледа. Отец Тъли стоеше до Арута, а цуранските стражи бяха обкръжили краля и очите им шареха по всяко кътче. Всички останали се бяха втренчили в Анита, свита в прегръдката на Арута, който коленичи да я положи на пода. Булото и снежнобялата и рокля се бяха проснали около нея и тя сякаш спеше в прегръдката му. На гърба й обаче се разширяваше алено петно…
Джими понечи да заговори, но от устата му не излезе и звук. Бе преживял десетки пъти в ума си всеки миг от покушението, докато един от послушниците от ордена на Натан превръзваше краката му. Паметта му непрекъснато си играеше лоши шеги с него и той бе виждал лицето на Арута ту отпреди няколко дни, когато му бе казал за приятелството, ту — изведнъж как коленичи с Анита в ръце и на лицето му е изписано неразбиране и потрес. После изведнъж виждаше Анита застанала до вратата, преди да влезе да се премени в булчинската рокля, и отново — как Арута бавно я поставя на пода и тичащите към нея жреци.
Джими отново се опита да заговори и Арута вдигна глава. Очите му се проясниха и той промълви:
— Защо… Джими…
Джими усети скръбта и болката в тъмнокафявите очи на принца и нещо в него се скърши. Сълзите сами потекоха по бузите му и момчето заговори тихо.
— Аз… опитах се да… — Преглътна; някаква буца бе заседнала на гърлото му и му пречеше да вдиша. Отвори уста, но звук не излезе. Накрая прошепна: — Съжалявам. — После се срина на колене пред Арута. — Съжалявам.
Арута го изгледа за миг неразбиращо, после поклати глава, сложи ръка на рамото му и рече:
— Няма за какво. Не си виновен за нищо.
Джими захлипа. Обърканият Арута се опита да го утеши. Лаури коленичи до тях и промълви:
— Нищо повече не си могъл да направиш. Джими вдигна глава и каза:
— Но трябваше.
Карлайн нежно изтри сълзите от бузите му.
— Качил си се да провериш. Никой друг не го направи. Кой знае какво щеше да стане, ако не беше отишъл. — Не доизказа мисълта, че сега Арута сигурно щеше да лежи мъртъв, ако Джими не беше изритал Смеещия се Джак в мига, в който бе стрелял. Но това не можеше да утеши момчето.
— Трябваше да направя повече.
Луам пристъпи до тях и също коленичи.
— Синко, познавам мъже, готови с таласъми да се бият, които ще пребледнеят до смърт при мисълта да се катерят там, където беше ти. Всеки от нас си има страхове — добави той тихо. — Но когато стане нещо ужасно, всеки от нас си мисли: „Можех да направя нещо повече“. — Младият крал постави ръка върху рамото на Джими. — Току-що наредих на цуранските стражи, отговарящи за претърсването по коридора, да не се самоубиват. Добре поне, че нямаш толкова извратено чувство за чест.