— Каква е отровата? — настоя Луам.
Джак изхлипа.
— Не знам. Наистина. Таласъмената уста ми я даде, Тъмния брат. Кълна се.
Вратата се отвори и влезе Пъг, следван от Кълган.
— Двамата с Кълган поставихме прегради около тази част на двореца, но нещо ги прекършва — изморено каза Пъг.
Кълган, с изнурено лице, сякаш току-що бе вършил тежка работа, добави:
— Това, което се мъчи да проникне тук, е много напористо. С малко повече време, струва ми се, ще можем да разкрием нещо за естеството му, но…
— Но ще ни надвие преди да сме успели — довърши мисълта му Тъли и се обърна към Луам. — Побързайте.
— Това нещо, на което служиш… това лице, или каквото е там, кажи ни какво знаеш за него — попита Луам Джак. — Защо иска да вземе живота на брат ми?
— Сделка! — изрева Джак. — Ще ви кажа каквото знам. Всичко, само не го оставяйте да ме вземе. Луам кимна рязко.
— Ще го задържим надалече от теб.
— Вие не знаете — изкрещя Джак, след което гласът му заглъхна, задавен в хлипове. — Бях мъртъв. Разбирате ли? Онзи негодник ме простреля вместо Джими и аз бях мъртъв! Никой от вас не знае какво е. Усещах как животът ми се изплъзва. А после дойде той. Когато бях почти издъхнал. И ме заведе в онова студено и тъмно място и… той ме нарани. Показа ми… страшни неща. Каза, че мога да живея и да му служа и че той ще ми върне живота или ще… ще ме остави да умра там. Тогава не можеше да ме спаси, защото не бях негов. Но сега съм. Той е… зло.
Джулиан, жрецът на Лимс-Крагма, пристъпи и застана зад краля.
— Излъгал те е, човече. Онова студено място е било негово творение. Любовта на нашата повелителка носи утеха на всички, които я прегръщат в своя край. Показал ти е лъжа.
— Той е бащата на всички лъжци! Но сега съм негов — изхлипа Джак. — Каза, че трябва да отида в палата и да убия принца. Каза ми, че съм единственият, който е останал жив, и че другите ще дойдат твърде късно, няма да са тук с дни. Трябвало да съм аз. Казах, че ще го направя, но… Сбърках и сега той иска душата ми! — Последното беше жалък рев, молба за милост, каквато и кралят не можеше да даде.
Луам се извърна към Джулиан.
— Можем ли да направим нещо?
— Има един ритуал, но… — Джулиан погледна Джак и каза: — Ти ще умреш, знаеш го. Вече си умрял и си още тук само поради един нечестив договор. Каквото ще бъде, ще бъде. Ще умреш след час. Разбираш ли?
— Да — изхлипа Джак.
— Тогава ще отговориш ли на въпросите ни и ще ни кажеш ли всичко, което знаеш, за да освободиш душата си?
Джак стисна очи и заплака като дете, но кимна.
— Кажи ни тогава какво знаеш за Козодоите и за този заговор за покушение срещу брат ми — настоя Арута.
— Преди шест-седем месеца Дейз Златистия ми каза, че напипал нещо, което можело да ни направи много богати — заговори уличният бандит и истеричните нотки в гласа му постепенно изчезнаха. — Питам го аз дали го е изяснил с Нощния, но той ми разправя, че не било работа на Шегаджиите. На мен идеята да пипаме покрай гилдията много не ми харесва, но нали нямам нищо против да сложа някой и друг суверен в кесията си, му викам: „Що не?“ и отивам с него. Срещаме се значи с този Хаврам, дето работеше с нас преди и дето те затрупва с камара въпроси, без един отговор да ти дава, и аз решавам да я зарежа цялата тая работа, без още да знам за какво става дума, но тогава той тупва на масата цяла торба злато и ми казва, че щяло да има още.
Джак притвори очи и от гърлото му излезе задавен хлип.
— Отидох тогава със Златистия и Хаврам във „Върбите“, през канала. Едва не напълних гащите, като видях таласъмените уста в мазето — двама бяха. Имаха злато обаче, пък аз за злато съм готов на всичко. И те ми казват, че трябва да свърша това-онова и да слушам добре какво става от Праведника, от Нощния шеф, от Дневния, и да им казвам всичко. Аз им викам, че това си е жива смърт, обаче те вадят мечове и викат, че ме чака смърт, ако не го направя. Викам си: да се измъкна аз, пък ще им пусна биячите да се оправят с тях, но те ме отведоха в една друга стая във „Върбите“ и оня беше там, с дългата роба. Лицето му не можах да видя, но гласецът му беше много странен… и вонеше. Мирисал съм аз такава воня като дете и никога не бих я забравил.
— Каква? — попита Луам.
— Помирисах я веднъж в една пещера. На змия.
Тъли ахна и Луам се извърна към него.
— Пантатийски змиежрец! — Другите жреци в камерата заговориха тихо помежду си. Тъли рече: — Продължавай; времето изтича.
— После почнаха да правят едни неща… Не че съм някоя свенлива девица, дето си мисли, че животът е чист и злачен, но тия типове правеха неща, за каквито не бях и сънувал. Доведоха едно дете! Момиченце, не повече от деветгодишно. Само си мислех, че съм виждал к’во ли не. Оня с робата взе, че извади един кинжал и… — Джак преглътна, за да не повърне. — Надраскаха някакви знаци с кръвта й и положиха някаква клетва. Не че съм от онези, които си падат по разните богове, но винаги съм хвърлял по някой петак на Рутия и на Банат по големите празници. Ама сега се моля на Банат все едно, че съм обрал градската хазна посред бял ден. Не знам дали това имаше нещо общо с цялата работа, но не ме накараха да положа клетвата им… — Мъжът изхлипа отново. — И пиха от кръвта на детето! — Джак вдиша дълбоко. — Съгласих се да работя за тях. Всичко вървеше добре, докато не ме накараха да спипам Джими.