— Не си, капитане — отвърна Арута, без да крие неудоволствието си.
— Така или иначе, Дейвид е най-ниският от охраната и ако някой се опита да ги преследва, отдалече ще прилича на момчето. — Той махна на тримата ездачи и те поеха обратно по улицата към източния път. Джими се изкиска, защото видя, че един от гвардейците е слаб и чернокос мъж, а другият — рус, брадат и с лютня на гърба.
— Стражите на портата като че ли не обърнаха много внимание — каза Арута.
— А, за това хич не се притеснявайте, ваше височество. Това са най-големите клюкари сред градската стража. Чуе ли се, че сте заминали, след час само целият град ще знае, че сте тръгнали на изток. Тези тримата ще продължат до Тъмно поле, стига да не ги безпокои никой дотам. Ако позволите, бих предложил да тръгваме веднага.
— Да „тръгваме“ ли?
— Заповеди, ваше благородие. Принцеса Карлайн ме предупреди, че ако се случи нещо лошо на вас или на барда, по-добре да не се връщам в Крондор.
— А за мен нищо ли не каза? — с престорена обида подхвърли Джими, но не му обърнаха внимание.
— Тя се беше досетила часове преди да тръгнем — каза Лаури. Гардан кимна. — Освен това може да бъде предпазлива, когато се налага. Понякога.
— Принцесата не би издала нито брат си, нито годеника си — добави Гардан.
— Годеника си? — възкликна Арута. — Каква нощ! Какво пък, ти все едно щеше или да изхвърчиш от двореца, или да се ожениш за нея. Макар че така и не можах да разбера вкуса на Карлайн към мъжете. Е, щом не мога да се отърва от никой от вас, да тръгваме.
Някъде към обед пътниците заобиколиха едно заливче и се натъкнаха на един самотник, седнал край пътя. Беше облечен като ловец, в зелени кожени дрехи. Пъстрият му жребец хрупаше трева до него, а той дялкаше някаква клечка. Като видя групата, ловецът прибра ножа, хвърли клечката и събра вещите си. Когато Арута спря до него, вече се беше наметнал с плаща и дългият му лък висеше на рамото му.
— Здравей, Мартин — поздрави го Арута.
Херцогът на Крудий се метна на седлото.
— Забавихте се повече, отколкото очаквах.
— Има ли някой в Кондор, който да не знае, че принцът е тръгнал? — попита изненадано Джими.
— Не са чак толкова много — отвърна усмихнат Мартин.
Поеха отново и Мартин каза на Арута:
— Луам ми поръча да ти предам, че ще пусне колкото се може повече лъжливи следи.
— Ама и кралят ли знае? — възкликна Лаури.
— Естествено — отвърна Арута и кимна към Мартин. — Тримата го замислихме от самото начало. Гардан беше поставил повече стражи от обичайното пред вратата на кабинета ми, когато Луам ми забрани да тръгвам. Мартин добави:
— Луам избра няколко души от охраната си, които приличат на всеки от нас. Има един с изпито лице и един русоляв, почти двойници на Арута и Лаури. — Усмихна се с една от редките си усмивки. — И един едър мъжага, досущ като мен, с облекло като моето. Луам дори успя да наеме високия церемониалмайстор на кешийския посланик, онзи с гръмкия глас. Той ще се промъкне в палата, след като кешийците си отидат. Като му сложат фалшива брада, няма да го отличиш от капитана. Поне на цвят го докарва. Ще се развява насам-натам из двореца.
Гардан се разсмя.
— Значи всъщност изобщо не сте се опитвали да излезете незабелязано — каза възхитен Лаури.
— Не — отвърна Арута. — Просто се постарах заминаването ми да е загърнато в пълна мъгла. Знаем, че този, който стои зад всичко това, изпраща още убийци, или така поне каза Смеещия се Джак. Тъй че ако в Крондор има шпиони, няма да разберат поне няколко дни какво става. Когато разберат, че сме извън двореца, няма да са сигурни накъде сме тръгнали. Само малцината, които бяха с нас, когато Пъг обгради покоите на Анита с магията си, знаят, че сме тръгнали за Сарт.
Джими се разсмя.
— Страхотна заблуда. Като чуят, че сте тръгнали в една посока, после в друга, ще се чудят на кое да вярват.
— Луам и това предвиди — каза Мартин. — Има още една група, предрешена като нас, която потегля днес на юг към Звезден пристан с Кълган и семейството на Пъг. Те няма да се престарават в криеницата и ще ги забележат. — Обърна се към Арута. — Пъг каза, че ще потърси лек за Анита в библиотеката на Макрос.
Арута дръпна юздите и спря. Останалите също спряха.
— Сега сме на половин ден езда от града — каза принцът. — Ако не ни прихванат до залез слънце, можем да смятаме, че сме се отървали от преследвачи. Тогава ще можем да се безпокоим само за онова, което ни чака. — Той замълча, затруднен от това, което искаше да им каже. — Като оставим празните приказки, всички вие избрахте опасността. — Огледа спътниците си един по един. — С такива приятели смятам, че съм щастлив.