Джими като че ли най-много се смути от думите му, но се постара да го прикрие.
— Ние си имаме… имахме… една клетва сред Шегаджиите. Едва от една стара поговорка: „Не можеш да си сигурен, че котката е мъртва, докато не й одереш кожата.“ Когато предстои много труна задача и някой иска да увери другите, че ще я преследва докрай, той се заклева: „Докато й одера кожата.“ — Момчето погледна останалите и каза: — „Докато й одерем кожата.“
— Докато й одерем кожата — промълви Лаури, а Гардан и Мартин повториха с него.
— Благодаря ви на всички — каза Арута и пришпори коня си. Всички поеха след, него.
Мартин се изравни с Лаури и попита:
— Какво все пак ви забави толкова?
— Аз се забавих — отвърна певецът. — Малко е сложно. Ще се женим с Карлайн.
— Това го знам. Двамата с Гардан изчакахме Луам да се върне от стаята ти. Според мен тя можеше да го направи и по-добре. — На лицето на Лаури се изписа неудобство. Мартин се подсмихна и добави: — А може и да не е могла. — Наведе се и протегна ръка. — Е, дано да сте винаги щастливи. — След като си стиснаха ръцете, добави: — Но това все пак не обяснява забавянето ти.
— Малко е деликатно — отвърна Лаури с надежда, че бъдещият му шурей ще зареже най-после темата.
Мартин го изгледа и кимна разбиращо.
— Какво пък, едно прилично сбогуване отнема време.
Глава 9
Лесът
На хориознта се появи група конници. Черните им силуети се откроиха на фона на почервенялото следобедно небе. Мартин ги забеляза пръв и Арута заповяда да спрат. Откакто бяха напуснали Крондор, това бе първата група пътници, очевидно не търговци, на които се натъкваха. Мартин примижа.
— Не виждам добре от толкова далече, но ми се струва, че са въоръжени. Наемници може би?
— Или разбойници — предположи Гардан.
— Или нещо друго — добави Арута. — Лаури, ти най-много си пътувал из тези краища. Има ли друг път?
Лаури се огледа, мъчейки се да си спомни. Посочи към леса оттатък тясната ивица орна земя и каза:
— На изток, на около час езда оттук, има стара просека, която води към планините Каластий. Рудничарите някога са я използвали, но сега рядко минават по нея и е запустяла. По нея може да се стигне до местния път.
— В такъв случай да я хващаме веднага — предложи Джими. — На онези там, изглежда, им омръзна да чакат да им дойдем сами.
Арута също забеляза, че далечните ездачи тръгват в тяхна посока.
— Води, Лаури.
Изоставиха главния път и поеха през многобройните каменни синори, ограждащи селските нивички.
— Вижте! — извика Лаури.
Спътниците на Арута се извърнаха. Непознатите ги настигаха, пришпорили конете си в бесен галоп. Черните им фигури се откроиха на сиво-зеления склон на хълма отзад.
Арута и другите мъже стигнаха първата ниска каменна стена плавни отскоци, но Джими за малко щеше да изхвърчи от седлото си. Успя някак да се справи, без да изостава много от другите изруга наум другите три стени, които го деляха от началото на леса. Групата начело с Арута навлизаше сред дърветата.
Когато Джими ги настигна, Лаури посочи.
— Не могат да ни настигнат, затова тръгват успоредно на нас. Надяват се да ни пресекат пътя северно оттук. — Певецът се изсмя — Просеката извива на североизток, тъй че безименните ни приятели ще трябва да пробягат една миля повече през горските храсталаци, за да ни засекат. Докато стигнат дотам, отдавна ще сме ги изпреварили. Ако изобщо намерят просеката.
— Все пак трябва да побързаме — каза Арута. — Малко светлина ни остава, а лесът не е безопасен и в спокойни времена. Колко има до този път?
— Би трябвало да го стигнем два часа след залез, може би малко по-рано.
Арута му махна с ръка да води и петимата навлязоха още по-надълбоко сред смрачаващия се лес.
От двете страни на широката просека зееха тъмни дупки. В сумрака, под смътната светлина на двете луни, процеждаща се през клоните, гъстите дървета приличаха на плътна стена. През нощта си бяха проправяли пътя през това, което Лаури пресилено бе нарекъл „просека“ и което ту изникваше на няколко стъпки пред коня му, ту се стапяше на няколко стъпки след коня на Джими. За Джими нямаше никаква разлика между това, през което яздеха, и околния пущинак, само дето криволиците, през които Лаури избираше да ги води, като че ли бяха по-малко обрасли. Момчето постоянно се озърташе през рамо за някакви следи от преследвачи.
Арута нареди да спрат.
— Дотук като че ли никой не ни следва. Навярно сме ги объркали.
Мартин скочи от седлото.
— Едва ли. Ако с тях има някой опитен следотърсач, бързо ще ни хванат дирите. Ще се движат бавно като нас, но няма да изостанат.