— Много късно! Видели са ни! — извика момчето.
Групата на Арута пришпори конете и тропотът на копитата им отекна през леса. Всички се снишиха над шиите на животните. Отдалечиха се малко от черните ездачи и Джими въздъхна облекчено. След няколко минути стигнаха до едно дълбоко дефиле, което не можеше да се прескочи с коне. Прехвърляше го груб дървен мост. Препуснаха по него и от другата страна Арута спря.
— Стойте!
Извърнаха конете, защото отзад се чуваше тропотът от копитата на преследвачите им.
Арута се канеше да им нареди да се подготвят за бой, но Джими скочи от коня си, издърпа нещо от вързопа зад седлото си, изтича назад по моста и коленичи.
— Какво правиш? — извика му Арута.
— Дръпнете се!
Шумът от приближаващите се коне се усили. Мартин скочи от коня, свали дългия лък от рамото си и когато се появи първият черен конник, без да се колебае, пусна дългата един разкрач стрела. Тя полетя безпогрешно и порази конника в гърдите. Той залитна и рухна от седлото. Вторият успя да го избегне, но конят на третия се препъна в тялото на падналия и ездачът му излетя от седлото.
Арута тръгна напред да пресрещне втория ездач, който се канеше да мине по моста, но Джими извика:
— Не! Назад!
Момчето скочи и побягна. Конникът препусна по моста и когато стигна до мястото, където бе коленичил Джими, се разнесе оглушителен трясък, последван от облак гъст черен дим. Конят се подплаши, изправи се на задните си крака и воинът в черното се преметна през перилото, полетя надолу и металната му ризница задрънча по камъните. Конят се обърна и побягна назад.
Джими се затича назад към моста с малко шише в ръка, издърпа тапата му и го метна в пушека. Изведнъж отсамният край на моста избухна в пламъци. Черните ездачи дърпаха юздите и конете им зацвилиха изплашени.
Джими се дръпна от пламъците, а Гардан изруга.
— Вижте, падналият се надига!
Всички съзряха през гъстия дим и огъня как ездачът със стрелата в гърдите се олюля и тръгна към моста. Друг, също свален от Мартин, също бавно започна да се изправя.
Джими дотича до коня си и го яхна.
— Това пък какво беше? — подвикна му Арута.
— Бомбата ли? Имам навик да си нося. Много от Шегаджиите ги използват, за да прикрият бягството си и да предизвикат суматоха. Вдигат повече пушек, отколкото огън.
— Какво имаше в шишето? — попита Лаури.
— Не знам. Един алхимик в Крондор, продава такива шишенца на селяните да палят стърнищата.
— Много е опасно да го разнасяш насам-натам — каза Гардан. Винаги ли го носиш със себе си?
— Не. Но пък и не пътувам често по места, където може да срещна разни твари, дето ще се спрат само ако ги изпечеш. След онази история в къщата на курвите си помислих, че може да свършат работа. Имам още едно.
— Тогава го хвърли! — ревна Лаури. — Мостът още не е пламнал. Джими извади и другото шише, смуши коня напред и метна шишето в огъня.
Пламъците лумнаха силно, надигнаха се на десет-дванадесет стъпки и погълнаха дървения мост. От двете страни на дълбокото дефиле конете зацвилиха и се задърпаха по-надалече от пожара.
Арута погледна през моста към вражеските конници. Зад тях се приближи друга фигура — моределът без ризница, с бръснатата глава и перчема. Закова се на място и се загледа към Арута и спътниците му с безизразно лице. Арута усети как кристално сините му очи сякаш го пронизват. Усети и омразата. Сега за пръв път виждаше същинския си враг, един от онези, от които бе пострадала Анига. Мартин започна да мята стрела след стрела към черните ездачи, а моределът им даде мълчаливо знак и ги поведе назад към горите.
— Той ме познава — каза Арута. — Уж бяхме толкова умни, а те са знаели накъде съм тръгнал.
— Но как? — попита Джими. — При толкова отвличащи ходове…
— Тук действа някаква черна магия, Джими — каза Мартин. — Някакви незнайни сили.
— Да тръгваме — подкани Арута. — Това няма да ги спре. Спечелихме само малко време.
Лаури ги поведе към северния път за Сарт. Не се обърнаха повече към трещящите пламъци.
През остатъка от деня яздиха почти непрекъснато. От преследвачите им нямаше и следа, но Арута беше сигурен, че не са далече. Някъде по залез слънце въздухът се изпълни с лека мъгла и разбраха, че са приближили брега. Според Лаури малко след залез трябваше да стигнат абатството.
Арута яздеше мълчаливо и разсеяно се взираше в околните сенки.
— Спомняш ли си миналото? — попита го Мартин.
Арута замислено погледна брат си.
— По-простите времена, Мартин. Просто си припомням по-простичките времена. Ще се пръсна. Час по-скоро да свърша с тая загадка със сребротръна и да си върна Анита… — Въздъхна и гласът му омекна. — Мислех си какво ли щеше да направи татко на мое място. Мартин хвърли поглед към Гардан, а капитанът каза: — Точно това, което сега правиш ти, Арута. От момче още го познавам лорд Боррик и бих казал, че по нрав никой не прилича повече на него от теб. И тримата сте като него: Мартин по начина, по който оглежда нещата внимателно. Луам ми напомня за него, когато изпадаше в по-весело настроение, преди да загуби лейди Катерин.