— А аз? — попита Арута.
— Ти ли? — каза Мартин. — Ти мислиш също като него, малки ми братко, повече от Луам и мен. Аз съм най-големият ти брат. Но приемам заповедите ти не само защото си принц на моето херцогство. Следвам водачеството ти, защото повече от всеки друг, когото съм познавал след татко, взимаш верните решения.
Зареял поглед в далечината, Арута промълви:
— Благодаря ти. Това е висока похвала.
Лаури намираше пътя все по-трудно, така че яздеха все по-бавно.
— По-добре да продължаваме с пълзене, отколкото да спрем — каза Арута.
Гардан изостана назад с Джими. Момчето присвиваше очи да различи дали не се крие нещо зад този или онзи дънер, но съзираше само парцалива мъгла под бледите лъчи на гаснещото слънце.
И изведнъж един от храстите изпращя и от него излетя конник. Конят на момчето се завъртя в пълен кръг и воинът в черната броня го подмина. Гардан замахна със закъснение към нападателя и не улучи.
— Насам! — изрева Арута и се помъчи да подмине друг конник, профучал през пътя. Озова се лице в лице срещу ездача — моредела без броня — и видя белезите на бузите на Тъмния брат. Времето за миг като че ли спря. Усещането беше странно за Арута — виждаше пред себе си врага си в плът и кръв. Не скритите в мрака ръце на невидими убийци, нито тайнствени безтелесни сили — срещу него бе застанало същество от плът и кръв, върху което можеше да излее целия си гняв. Без звук моределът замахна право към главата на Арута и принцът се спаси само защото успя навреме да се сниши до врата на коня. После замахна с рапирата си и усети как върхът и пронизва плът. Изправи се и видя, че е улучил моредела в лицето, прорязваки го дълбоко през нашарената с белези буза. Но съществото само простена, гърлено и приглушено, и Арута разбра, че моределът е без език.
— Напред! — изрева принцът и препусна. Другите го последваха, пришпорвайки конете в бесен галоп.
За миг преследвачите им се сащисаха от внезапния им пробив, но гонитбата продължи. Арута не помнеше да е яздил някога толкова лудо — фучаха през дърветата, по път малко по-широк от козя пътечка.
Дълго препускаха така сред гъстата гора, все някак като по чудо успявайки да не се отклонят фатално от просеката. После Лаури изрева:
— Пътят за абатството!
Излязоха от гората и продължиха в галоп по утъпкания път през полето. Конете се бяха запенили. Черните ездачи не ги настигаха, но и не изоставаха.
Отминаха нивите и се заизкачваха. Пътят се виеше нагоре през заоблените хълмове. После се стесни и трябваше да яздят един след друг. Мартин остана последен.
Захладня. Хълмовете се издигаха и спускаха, нахвърляни сякаш от ръцете на безгрижни богове. След по-малко от час щяха да изкачат най-високия. Всичко бе покрито с буйна трева и храсти, но дървета нямаше — тази земя някога беше използвана за ниви.
Абатството се намираше на върха на най-високия хълм — по-скоро планина, равна отгоре като тепсия.
Докато се катереха с мъка по склона, Гардан погледна надолу и каза:
— Не бих се хванал да щурмувам това място. Човек може да опази този път с шест бабички и наръч метли… цяла вечност.
— Кажи тогава на твоите баби да дойдат и да спрат черните ездачи! — подвикна Джими.
Завиха по една издатина и пътят пое право нагоре към върха. И изведнъж пред очите им изникна сводестият вход на абатството.
Отвъд стената на фона на лунния кръг се виждаше нещо като кула. Арута заблъска по портата и извика:
— Хей! Търсим помощ!
След което всички чуха това, което очакваха — тропота на конски копита по каменистия път. Преследвачите ги настигаха. Всички извадиха оръжията си и се приготвиха за бой.
Черните конници връхлетяха върху тях и битката се разгоря отново. Нападащите сякаш бяха обладани от някакъв свръхестествен бяс. Моределът с белезите по лицето едва не стъпка коня на Джими, само и само да се добере до Арута, и единствено пренебрежението му към хлапака спаси Джими. Тъмният брат се понесе право към принца.
Изведнъж над пътя лумна светлина, сякаш ярко обедно слънце, усилено десеткратно, избухна сред мрака и ослепителният му блясък обгърна сражаващите се. Чуха се приглушени стонове и черните силуети започнаха да падат вкочанени от седлата си. Само голият до кръста моредел, заслонил очи от внезапната светлина, и трима от бронираните конници останаха на конете си. Немият ездач махна с ръка и заедно с тримата си спътници се понесе надолу по пътя. Щом се скриха, светлината започна да гасне.