Арута свали ръка от очите си и понечи да препусне след тях, но Мартин извика:
— Спри! Настигнеш ли ги, ще намериш смъртта си! Тук имаме съюзници! — Арута дръпна юздите бесен, че ще изтърве врага си. Мартин скочи от седлото, коленичи до един от падналите черни ездачи, свали шлема му и бързо отстъпи назад.
— Моредел е и така вони, сякаш е умрял преди седмица. — Посочи гърдите му. — Това е тоя, дето го убих при моста. Счупената ми стрела още е в гърдите му.
Арута се обърна към каменната сграда.
— Светлината изчезна. Невидимият ни благодетел е решил, че нямаме повече нужда от нея.
Портите бавно започнаха да се отварят. Мартин подаде шлема на Арута и принцът го огледа. Имаше странна форма, с изваян отгоре релеф на дракон, чиито спуснати надолу крила покриваха скулите. Два тесни процепа даваха възможност на носещия го да вижда, а четири малки дупки — да диша. Арута го хвърли обратно на Мартин.
— Изделие, изковано от мръсна душа. Запази го. Сега трябва да влезем в абатството.
— Ха, абатство! — подхвърли Гардан, докато влизаха. — Че то прилича повече на крепост! — И наистина, високи обковани с желязо тежки дървени порти преграждаха пътя. Висока каменна стена се виеше надясно и стигаше като че ли до другия край на планинския връх, а наляво се издигаше над стръмна, дълбока над сто стъпки пропаст. Зад стената стърчеше самотна кула. — Ако това не е древна цитадела, значи нищо не разбирам от укрепления — добави капитанът. — Не, не бих се хванал да щурмувам това абатство.
Глава 10
Сарт
Обителта изглеждаше запусната. Гледката откъм вътрешния двор само потвърди наблюденията им. Някога манастирът бе замислен като крепост. Около първоначалната кула по-късно беше добавена по-голяма едноетажна сграда, както и още две пристройки, стърчащи зад нея. Не се виждаше обаче жива душа.
— Добре дошли в обителта на Ишап — отекна глас зад тях. Арута посегна към рапирата, но гласът добави:
— Няма от какво да се боите тук.
Докато приятелите му слизаха от конете, принцът огледа посрещача им. Беше възпълен мъж на средна възраст, нисък и с младежка усмивка. Кафявата му коса бе късо подстригана, а лицето — гладко обръснато. Беше облечен в кафяв халат от груба тъкан, стегнат на кръста с прост ремък, на който висеше кесия и някакъв талисман. Не носеше оръжие, но стъпваше с походка на добре обучен боец.
— Аз съм Арута, принцът на Крондор — рече Арута.
Думите му сякаш развеселиха посрещача, въпреки че той не се усмихна.
— Ами тогава добре дошли в обителта на Ишап край Сарт, ваше височество.
— Подигравате ли ми се?
— Ни най-малко, ваше височество. Ние от Ордена на Ишап рядко влизаме в досег с външния свят, а и малцина ни спохождат, да не говорим за кралски особи. Простете неволното ми оскърбление, ако ви е угодно.
Арута се смъкна от коня си и отвърна уморено: — По-скоро аз следва да ви помоля за прошка, аа…
— Брат Доминик. Но моля ви, няма за какво. Обстоятелствата около пристигането ви показват, че бяхте затруднени.
— На вас ли трябва да благодарим за онази тайнствена светлина? — попита Мартин.
Монахът кимна.
— Изглежда, има да поговорим за много неща, брат Доминик — каза Арута.
— Въпросите са много. Ала ще трябва да изчакате за отговорите на повечето от тях благоволението на отец абата, ваше височество. Заповядайте да ви покажа най-напред конюшните.
Арута гореше от нетърпение и не можеше да чака и минута повече.
— Дошъл съм по изключително спешен въпрос. Трябва да говоря с вашия абат. Веднага.
Монахът разпери ръце, показвайки, че това е невъзможно.
— Отец абатът няма да е на разположение през следващите два часа. Отдал се е на размисъл и молитва в параклиса с останалите ни братя, поради което аз съм единственият ви посрещач. Моля, последвайте ме.
Арута беше готов да възнегодува, но Мартин го хвана за рамото да го успокои.
— Отново моля за извинение, отче Доминик. Разбира се, ние сме гости.
Доминик го погледна добродушно, давайки да се разбере, че моментното избухване на принца ни най-малко не го е смутило. Поведе ги към втората от по-малките пристройки зад някогашната цитадела. Оказа се конюшня, чиито единствени обитатели в момента бяха един кон и трътлесто магаре, което изгледа с безразличие новодошлите. Докато даваха зоб на животните си и ги бършеха от потта със стиски слама, Арута разказа накратко за патилата им и след като свърши, попита: