— Арута, кажи им за писмото на Макрос, в което той обяснява защо е затворил процепа — каза Мартин.
— Проривите са нещо безумно — отвърна Арута. — Невъобразими за човешкия ум пукнатини в пространството, и във времето навярно, между два свята, където няма нищо. Но нещо, свързано с тях, прави възможно да се разбере къде ще изникнат. Отвори ли се един, „следват“ го нови, които се появяват общо взето в същия район. Но първият е този, който не може да се постави под контрол. Доколкото разбрах, е така. За повече подробности трябва да питате Кълган и Пъг.
— По-добре Пъг — каза Гардан. — Ако попиташ Кълган, ще ти изнесе цяла лекция.
— Значи Пъг и Макрос са затворили първия, за да сложат край на войната? — попита Джими.
— Много повече — каза Арута.
Джими се огледа, усетил, че всички останали знаят нещо, неизвестно само на него.
Лаури заговори:
— Според Пъг в древни времена съществувала някаква огромна зла сила, известна на цураните под името „Врага“. Макрос твърди че тя би могла да проникне през прорива, ако бъде оставен отворен, и да достигне двата свята, привлечена от него като желязо от магнитна руда. Някакво свръхестествено същество с умопомрачителна сила, изпепелило цели армии и унизило могъщи чародеи. Така поне ми го обясни Пъг.
Джими килна глава настрана и го изгледа.
— Я, че тоя Пъг май ще излезе важна особа?
Лаури се засмя.
— Ако слуша човек Кълган, Пъг е най-великият чародей на всички времена, освен ако не броим Макрос, който загина при затварянето на разлома. А освен това е и братовчед на херцога и принца, както и на краля естествено.
Очите на Джими се разшириха от удивление.
— Вярно е — каза Мартин. — Баща ни го осинови. Джими, ама ти говориш за магьосниците, сякаш никога не си имал работа с някой от тях.
— А, знам ги аз. Имаше няколко шарлатани в Крондор. Съмнителна сган са. Пък и няма какво да откраднеш от тях.
Гардан, Лаури и Мартин избухнаха в смях. Даже мрачният Арута се усмихна.
Препатилите пътници продължиха да си бърборят за това-онова, за пръв път отпуснали се и почувствали се в безопасност, откакто бяха напуснали Крондор.
От кулата закънтя камбана и в стаята влезе един монах. Махна им мълчаливо с ръка и Арута попита:
— Трябва да тръгнем с вас ли? — Монахът кимна. — Да се видим с абата ли? — Монахът кимна отново.
Арута скочи от нара, забравил за умората, и пръв изхвърча през вратата след монаха.
Килията на абата бе устроена за живот, отдаден на духовното — оскъдно и без никакво излишество. Изненадващото в нея бяха лавиците по стените, отрупани с дузини и дузини томове. Абатът, отец Джон, се оказа добродушен и благонамерен на вид старец, слаб и с аскетична външност. Сивата му коса и брада бяха в пълен контраст с тъмнокожото лице, покрито със ситни бръчици като грижливо изваян махагон. Зад него стояха още двама — брат Доминик и няко си брат Антъни, тънък мъж с неопределима възраст, който не спираше да гледа принца с примижали очи.
Абатът се усмихна, ъгълчетата на очите му се набръчкаха и Арута, кой знае защо, изведнъж си спомни картини от детството с добрия Дядо Мразко, раздаващ сладкиши на децата по време на Зимния празник. С дълбок и звучен младежки глас абатът каза:
— Добре дошли в абатството на Ишап, ваше височество. С какво мога да ви помогна?
Арута набързо описа случилото се през последните няколко седмици.
Докато го слушаше, усмивката на абата бавно се стопи. Когато принцът свърши, абатът рече:
— Ваше височество, много сме разтревожени от чутото за тази некромантия в палата. Но колкото до трагедията, сполетяла скъпата ви принцеса, как бихме могли да ви помогнем ние?
Арута се огорчи и му стана трудно да говори — страхът, че няма да намери никаква помощ тук, го завладя напълно. Усетил огорчението му, Мартин каза:
— Един от заговорниците каза, че отровата му била дадена от нянакъв моредел. Отрова, приготвена с черна магия. Нарече отварата „сребротрън“.
Старият абат се отпусна в креслото и на лицето му се изписа искрено съчувствие.
— Брате Антъни?
Дребничкият, с примижалия поглед, каза:
— Сребротрън значи? Веднага отивам да разровя архивите, отче абате. — Полите на расото му зашумоляха по дъсчения под и той бързо излезе.
— Колко време ще отнеме това? — попита Арута.
— Зависи — отвърна абатът. — Брат Антъни притежава забележителната дарба да събира факти сякаш от въздуха и да помни неща, които е прочел преди десетилетия. Затова израсна до ранга на главен архивар, тукашния ни Пазител на знанието. Но търсенето може да отнеме дни.
Арута явно не разбра за какво му говори абатът и старият духовник каза: