— Брате Доминик, защо не покажете на принца и спътниците му част от това, с което се занимаваме тук? — После абатът стана и се поклони леко на принца, а Доминик се запъти към вратата. — След това го доведете при кулата. — Обърна се към Арута. — Скоро ще се видим пак, ваше височество.
Последваха монаха по главния коридор на обителта и Доминик им каза:
— Насам.
Преведе го по няколко стълбища надолу, до място, където се пресичаха четири прохода, и пътьом им обясни:
— Този хълм не е като другите наоколо, както може би сте забелязали на идване. Този е предимно от здрава скална твърд. Когато първите монаси дошли в Сарт, намерили тези тунели и подземни килии под цитаделата.
— За какво са? — попита Джими.
Стигнаха до една врата и Доминик извади голяма желязна халка с ключове, с помощта на които отключи тежката ключалка. Вратата се отвори тежко и след като всички влязоха, монахът я затвори.
— Онзи разбойник барон, за когото ви разправях, използвал тези изкопи за складове — при обсада, както и да трупа плячката си. Сигурно много се е отпуснал в пренебрежението си към селяците, че да могат да проведат успешна обсада, и това го е унищожило. Тук има място да се струпа продоволствие за години. Ние изкопахме още и сега хълмът отвътре е разровен от кухини и проходи като пчелна пита.
— Но защо? — попита Арута.
Доминик им махна с ръка да го последват през друга врата, този път отключена. Озоваха се в огромно помещение, с рафтове по цялата височина на стените и стойки с рафтове в средата. Всички рафтове бяха затрупани с книги. Доминик пристъпи до един от тях, свали една и я подаде на Арута.
Древният том беше с дебела кожена подвързия, с прогорени в нея, избелели от времето златни букви. Арута го разтвори предпазливо и пожълтелите листове се възпротивиха, прилепнали един към друг, сякаш не бяха разлистванй от столетия. На първата страница се видя странно писмо на непознат език, най-грижливо изписано с изряден почерк. Принцът вдигна книгата пред лицето си и я подуши. Страниците издаваха остра, лютива миризма.
Върна книгата на монаха и Доминик поясни:
— Консервант. Всяка книга е обработена страница по страница, за да не се похаби. — После подаде книгата на Лаури.
Пътешествалият къде ли не бард каза:
— Езика не го говоря, но мисля, че е кешийски, макар да не ми прилича на нито едно от писмената, които познавам.
Доминик се усмихна.
— Книгата е от южната част на Велики Кеш, към границата с Кешийската конфедерация. Дневник на един малко побъркан дребен благородник, издънка на нищожна династия, написан на прост делкийски. Високоделкийският, доколкото ние можем да преценим, е бил таен език, известен само на жреците на някакъв загадъчен орден.
— Що за място е това? — попита Джими.
— Ние, служителите на Ишап, събираме книги, томове, ръкописи, свитъци и пергаменти, дори най-малки и едва запазени фрагменти. Сред ордена ни съществува поговорка: „Братята в Сарт служат на Бога на познанието“, което не е много далече от истината. Когато някой от нашия орден намери нещо писано, изпраща го, или точен препис от него, тук. Всички помещения под обителта са пълни с такива рафтове. Пълни са от пода до тавана и непрекъснато копаем нови кухини. От върха на хълма та до най-ниското равнище има над хиляда помещения като това. Във всяко се съхраняват по около седемстотин тома, ако не и повече. Някои от по-големите съдържат по няколко хиляди. При последното преброяване се разбра, че притежаваме над половин милион тома.
Арута се слиса. Собствената му библиотека, наследена с трона на Крондор, наброяваше не повече от хиляда тома.
— От колко време събирате всичко това?
— От над три века. Мнозина братя от ордена не се занимават с нищо друго, освен да обикалят по света и да изкупуват всеки текст, който намерят, или заплащат да им се направи препис. Някои книги и преписи са много древни, други са на непознати нам езици, а имаме и от друг свят, придобити от цураните в Ламът. Има тайни писмена, прорицателства и магически ръкописи, достъпни за очите само на най-висшестоящите в йерархията на ордена. — Монахът огледа просторното помещение. — И все пак все още съществуват толкова много неща, които са ни непонятни…
— Как се оправяте с всичко това? — попита Гардан.
— Имаме братя, чиято единствена задача е да съставят каталози на тези трудове. Всички те се трудят под ръководството на брат Антъни. Правят се указатели, които непрекъснато се обновяват. В сградата над нас, както и в едно помещение най-долу, по рафтовете не се държи нищо друго освен указатели. Потрябва ли му на човек труд по определена тема, може да го намери в указателите. Ще го намери по списък с номера на камерата — сега се намираме в седемнадесета камера, — номера на рафта, както и номера на мястото, където, се съхранява. Сега възнамеряваме да съставим взаимно засичащи се индекси по автори, когато са известни, по заглавия, както и по теми. Работата обаче върви бавно и ще ни отнеме поне един век.