— Какво е това? — извика удивен Гардан.
— Дванадесетте очи — отвърна с благоговеен трепет абатът. — Древно и легендарно зло заклинание. Никое живо същество не е било в състояние да го направи. Служи както за виждане, така и като оръжие.
Сферите се раздвижиха отново. Набраха скорост и заплетоха сложна шарка от светлини в тъмното небе. Светлинните нишки се заогъваха влудяващо бързо и стана невъзможно човешко око да ги проследи. Завъртяха се все по-бързо и по-бързо, докато всичко не се превърна в плътен кръг от светлина. От центъра му надолу се изстреля сноп лъчиста енергия, който се пръсна в някаква невидима преграда над покривите на сградите.
Отец Доминик изкрещя от болка и залитна, но Мартин го задържа да не падне. Монахът притисна с длани слепоочията си и изохка:
— Такава мощ… Не мога да повярвам! — Отвори насълзените си очи и промълви: — Куполът все още се държи.
— Умът на брат Доминик е в основата на духовната защита на обителта — каза отец Джон. — Подложен бе на тежко изпитание.
Надолу отново се изстреля сноп яростни лъчи и те отново се пръснаха по повърхността на невидимата преграда като порой от многоцветни светлини над главите им. Късове и късчета от цветове, като захвърлен от безумна ръка букет цветя на злото се пръснаха по повърхността на вълшебната преграда и пред удивените им очи се очерта куполът над абатството. Отново и отново — и Арута и приятелите му видяха как с всеки нов удар от небесата бариерата се снишава. С всеки нов порой от небесна енергия Доминик изкрещяваше от болка. А след това, с оглушителен трясък една-единствена ослепително бяла мълния се удари в бариерата и я прониза, и раздра земята с яростно свистене. Въздухът се изпълни с непоносимо остра миризма.
Отец Доминик се вкочани в ръцете на Мартин и простена.
— Прониква — прошепна той и изпадна в несвяст. Мартин го положи на каменните плочи, а отец Джон каза:
— Трябва да отида бързо във вестиариума. Брате Миках, ти трябва да го удържиш.
— Не знам каква е тази сила, но е пробила духовната ни защита, а тя отстъпва по якост само на тази над отческия ни храм — каза Миках. — Сега ще трябва аз да я надвия. Ишап ме е дарил с оръжие и броня — каза старият монах напевно, сякаш казваше молитва и свали чука от колана си.
Абатството внезапно се разтърси от неописуем рев, излязъл сякаш от гърлата на хиляда побеснели лъва. Започна с рязък, разкъсваш слуха писък, и се сниши, впивайки се и стържейки самите камъни на замъка. Обезумели мълнии затрещяха напосоки и почнаха да сипят разруха там, където ударят. Камъни се цепеха и онова, което можеше да гори, лумваше в пламъци, а удареше ли някоя мълния по вода, изригваха гъсти облаци пара.
Миках закрачи през двора и застана точно под застиналия горе диск. После сякаш предусетил нещо, вдигна чука над главата си и в същия миг нов сноп енергия се изсипа надолу и заслепи всички. След като блясъкът заглъхна, видяха че Миках стои непоклатим, с вдигнатия над главата чук, а около него с трясък се сипят яростни лъчи и се пръсват в стоцветни късове, и целият този ад засия в зловеща дъга. Самият камък под нозете на Миках запуши и почерня, но той стоеше неуязвим. А когато пороят енергия секна, Миках замахна и запокити чука нагоре. Оръжието се понесе от ръката му със скорост, почти недостижима за окото, затрептя и се превърна в сноп яркосиня енергия, не по-малко ослепителна от небесния диск. Невъзможно високо полетя огненият лъч и порази сияещия диск право в средата. Синкавият лъч отскочи от диска и се върна в ръката на Миках. Онова нещо отгоре отново изплющя безмилостно с огнения си камшик над монаха, но той отново остана невредим, защитен от тайнствената сила на оръжието си. Метна отново чука и лъчът отново удари в сърцевината на бушуващия диск. Когато чукът се върна в ръката му, мъжете в кулата видяха как небесната страхотия леко се поклати, сякаш разколебана, и се завъртя около оста си. Монахът замахна за трети път, чукът му порази целта — и въздухът внезапно се разцепи от толкова силен и разкъсващ звук, че Арута и приятелите му се принудиха да затиснат ушите си. Кръжащите сфери се пръснаха и от недрата им изхвърчаха и полетяха надолу странни дребни тела. Удариха се в земята, загърчиха се и задимяха. Нощта се изпълни с пронизителен писък и неземните същества лумнаха в пламъци. Никой не успя да различи истинската им форма, но Арута имаше чувството, че е по-добре изобщо да не го разберат, защото в мига, в който пламнаха, съществата от сферите ужасно му заприличаха на някакви безобразни зародиши, изхвърлени от мъртва утроба. После нощта утихна и над абатството започна да се сипе многоцветен дъжд, като фини прашинки разтрошено звездно стъкло. Една по една прашинките лумваха и угасваха, докато накрая насред двора не остана само монахът, с отпусната, стиснала чука ръка.