— Какви са тези пантатийци, брат Антъни? — попита Арута. — Слушал съм за тях само приказки, с които плашат децата.
Старият монах сви рамене.
— Всъщност малко знаем за тях. Повечето разумни раси на Мидкемия можем, поне донякъде, да разберем. Дори моределите, или така нареченото „Братство на Тъмната пътека“, притежават известни сходства с човешката раса. Разбирате ли, при тях съществува суров кодекс на честта, макар че е доста странен за нашите разбирания. Но тези същества… — Той затвори дебелата книга. — Къде се намира Пантатия, това никой не знае. В копията от картите на Макрос, които ни изпрати онзи Кълган от Звездния пристан, не се споменава за нея. Магиите на тези жреци не са като другите. И освен това те са заклети врагове на човечеството, въпреки че в миналото са имали редки сношения с някои хора. Още едно нещо е сигурно — че са същества, отдадени на чистото зло. За да решат да служат на Мурмандамус, това означава ако не друго, че той е смъртен враг на всичко добро. И това, че му служат, означава също така, че притежава страшна сила.
— В такъв случай излиза, че не знаем нищо повече от онова, което ни каза Смеещия се Джак.
— Вярно — съгласи се монахът. — Но не пренебрегвайте цената на това, че ви е казал истината. Да знаеш какво не са нещата често се оказва не по-малко важно от това да знаеш какво са.
— А открихте ли все пак нещо за сребротръна? — попита Арута.
— Впрочем — да. Тъкмо се канех да ви известя, след като изчета този интересен пасаж. Боя се, че помощта, която мога да ви предложа, е съвсем нищожна. — Като чу това, сърцето на Арута замря, но той махна с ръка на монаха да продължи. — Причината да не мога веднага да се сетя за този сребротрън е, че името представлява превод на онова, което ми е по-известно. — Той взе друга книга от рафта и я разтвори. — Това е дневникът на Джефри, син на Карадок, монах от абатството на Силбан западно от Ябон — същото, в което бе отгледан вашият брат Мартин, въпреки че става дума за преди неколкостотин години. Джефри се е занимавал малко с ботаника и в свободното си време съставял каталози на местната флора. Тъкмо тук намерих податката. Ще ви я прочета. „Растението, наричано от елфите «елбъри», е познато и на планинците под името «искрящ трън». Смята се, че притежава магически свойства, когато се използва правилно, въпреки че точният начин за извличане на есенцията му не е широко известен, тъй като е свързан с тайнствен ритуал, недостъпен за простолюдието. Среща се изключително рядко и малцина мои съвременници са го виждали. Лично аз никога не съм виждал това растение, но онези, които са ми разказвали за него, са много благонадеждни източници и са убедени, че то съществува.“ — Монахът затвори книгата.
— Това ли е всичко? — попита Арута. — Аз се надявах да намеря лекарство или поне някаква сериозна податка как и къде би могло да се намери.
— Но податка има — отвърна старият монах и намигна. — Джефри, който е бил повече бъбривец, отколкото истински ботаник, е приписал на растението името „елбъри“, като елфско име. Това очевидно е сгрешена форма на оригиналното „айлебера“, елфска дума, която в превод означава „сребротрън“! Което означава, че ако има някой, който да познава магическите му свойства и как могат те да се превъзмогнат, то това са Заклинателите на Елвандар.
Арута помълча малко, след което каза:
— Благодаря ви, брат Антъни. Бях се молил издирването ми да приключи тук, но поне не ме лишихте от надежда.
— Винаги има надежда, Арута Кондуин — отвърна старият монах. — Подозирам че при цялата тази бъркотия абатът така и не е успял да ви обясни главната причина да събираме всичко това. — Махна широко с ръка да покаже купищата книги, които ги обкръжаваха. — Причината да събираме всички тези трудове в недрата на този хълм е тъкмо надеждата. Има много пророчества, но едно от тях говори за края на всичко, което познаваме. В него се твърди, че когато всичко друго бъде покорено от силите на мрака, единственото, което ще оцелее, ще бъде „някогашният Сарт“. Ако това пророчество се сбъдне, надяваме се да спасим семената на знанието, които могат отново да послужат на човека. Всички се трудим упорито да не допуснем този ден да настъпи и се молим никога да не дойде.
— Бяхте много любезен, брат Антъни.
— Човек помага с каквото може.
— Благодаря ви.
Арута излезе и докато се изкачваше по стълбите, прехвърли всичко научено в ума си. Върна се при Джими и Мартин и видя, че при тях е Лаури, а също и Доминик, който, изглежда, се бе съвзел, въпреки че още изглеждаше блед.