— Я иди да си допиеш. — Усмихна се на барда и подвикна: — Все така ли яздиш по-лошо, отколкото пееш, Лаури?
Лаури моментално скочи от седлото и прегърна непознатия в мечешка прегръдка.
— Роалд, кучи сине!
Двамата се затупаха и запрегръщаха, след което Лаури го представи на спътниците си.
— Тази черна душица е Роалд, мой добър приятел от детството и неведнъж спътник по пътищата. Баща му държеше ферма до нашата.
Мъжът се засмя.
— И бащите ни изхвърлиха и двамата от къщите почти в един и същи ден.
Лаури го запозна с Мартин и Джими, но когато дойде ред на Арута, го представи с уговореното име Артур.
— Е, приятно ми е, че се запознах с приятелите ти, Лаури — каза учтиво наемникът.
Арута бързо се огледа.
— Момчета, задръстваме движението. Хайде да си намерим подслон.
Роалд им махна с ръка да тръгнат след него.
— Отседнал съм в едно място на съседната улица. Прилично е, общо взето.
Джими пришпори напред, без да сваля очи от приятеля на певеца, и набързо го прецени. По всичко личеше, че е кален във войнишките несгоди и че се е препитавал с оръжието достатъчно дълго за да го сметне човек за опитен в занаята само заради това, че още е жив. Забеляза озъртането на Мартин и се зачуди дали хадатът още ги следи.
Странноприемницата носеше името „При северняка“ и се оказа твърде прилично заведение, въпреки че бе близо до пристанището. Едно хлапе до конюшнята остави жалкото си ядене и се надигна да прибере конете.
— Погрижи се добре за тях — заръча му Роалд. Момчето явно го познаваше.
Мартин му подхвърли един сребърник, а Джими забеляза как хлапакът го хвана ловко във въздуха и докато му подаваше юздите на коня си, му показа кукиш. Двамата моментално се разбраха и момчето кимна късо.
Влязоха в гостилницата и Роалд махна с ръка на едно от слугинчетата да им донесе ейл на една маса в ъгъла, близо до вратата към двора пред конюшнята и по-настрана от обичайната гмеж подпийнали гости. Наемникът си издърпа стол, свали тежките си кожени ръкавици и седна. Заговори така, че да го чуват само събеседниците му около масата.
— Лаури, последният път като се видяхме… кога беше? Преди шест години? Ти тогава замина с един ламътски патрул да видиш цураните и да напишеш песен за тях. А сега си тръгнал с… — Роалд посочи Джими с пръст, — с този крадльо. Какво става?
Джими го изгледа с гримаса.
— Знакът ли?
— Знакът, я. — Другите не разбраха и Роалд обясни: — Тоя момък, Джими, показа знак на конярчето, за да не го закачат тукашните крадци. Да знаят, че е дошъл крадец от друг град, че ще спазва приетите правила и очаква уважение от тяхна страна. Прав ли съм?
Джими кимна одобрително.
— Прав си. Показах им, че няма да… работя без тяхно разрешение. Че ще се държим прилично. Момчето ще им предаде.
— Вие как разбрахте? — попита тихо Арута.
— Аз не съм разбойник, но не бих казал и че съм светец. Бил съм с какви ли не компании през годините. Инак общо взето съм си най-обикновен войник. Допреди година служих като наемник в Свободния набор на ябонците. Бих се за краля и отечеството срещу един сребърник на ден и за каквото още ми падне подръка. Седем години се задържах във войската. От момците, които подписахме с нашия капитан, оцеляхме по един на петима. Всяка година оставахме в Ламът, а капитанът ни излизаше за нов набор. Всяка пролет се връщахме на фронта с по-малък брой хора. — Роалд заби поглед в халбата пред себе си. — Бил съм се с бандити и разбойници, и с какви ли не ренегати. И в морската пехота съм служил, пирати сме гонили. И в Касапската долина бях, когато по-малко от тридесетина мъже трябваше да удържим срещу цели двеста таласъма, докато Браян, господарят на Високи замък, не дойде да ни прибере. Но не съм и допускал, че ще доживея деня, в който проклетите цурани ще спрат войната. Не — въздъхна той, — никак не съжалявам, че сега трябва да пазя жалките керванчета, дето и най-изгладнелият разбойник няма да си направи труд да нападне. Най-големият ми проблем напоследък е събуждането. — Наемникът се усмихна. — От всичките ми стари приятели ти беше най-добрият, Лаури. На тебе живота си бих поверил, ако не жените и парите си. Дайте сега да му ударим по още една, пък после да разтягаме лъжите.
Откритият му нрав допадна на Арута. Слугинята им донесе още ейл и Роалд плати, въпреки протестите на Лаури.
— Днес дойдох с един голям скрибуцащ керван от Свободните градове. Устата ми пресъхна от прахта по пътя след цял месец тътрене, а златото в кесията тъй или инак ще го изхарча. Като ще е утре, защо да не е днес?
Мартин се засмя и рече:
— Само първото пиене, друже Роалд. Другото остави на нас. Но я ми кажи, да си виждал хадатски планинец тъдява?