— А, има ги много — махна с ръка Роалд. — За някой определен ли питаш?
— Един със зелени и черни карета по наметалото и с бяла маска на лицето — уточни Мартин.
— Тия със зеленото и черното са от най-северните кланове — поясни Роалд. — Не съм виждал такъв човек. Но виж, бялата боя… — Двамата с Лаури се спогледаха.
— Какво? — попита Мартин.
— Излязъл е да търси кръвна мъст.
— Лична работа — каза Роалд. — Въпрос на кланова чест, един вид. От мене да помните, това с честта при хадатите хич не е шега работа. В това нещо са неумолими като проклетите цурани горе в Ламът. Или е тръгнал да мъсти за нечие престъпление, или да връща дълга на клана си, но каквото и да е, само глупак би застанал на пътя на един хадат, излязъл на кръвна мъст. Много са люти, пипнат ли веднъж дръжката на меча.
Роалд довърши пиенето си и Арута каза:
— Ако нямаш нищо против, остани да хапнеш с нас.
Боецът се засмя.
— Всъщност гладен съм като вълк.
Поръчаха и щом им донесоха яденето, разговорът се завъртя около преживяното през последните години от Лаури и Роалд. Роалд заслуша с възторг разказа на Лаури за приключенията му по време на Войната на разлома, въпреки че сладкодумецът пропусна връзката си с кралската фамилия и това, че ще се жени за сестрата на краля. Накрая ченето на наемника увисна от удивление.
— Не съм чувал някой певец да не раздува хвалбите си, а ти си най-лошият в това отношение от всички, които познавам, Лаури, но това за другия свят звучи толкова чудновато, че чак съм склонен да ти повярвам. Невероятно!
Лаури го изгледа като ужилен.
— Аз да се хваля?
Докато се хранеха, ханджията дойде при тях и се обърна към Лаури.
— Доколкото виждам, сте певец. — Лаури мъкнеше със себе си лютнята по навик, беше почти като част от тялото му. — Ще зачетете ли този дом с песните си?
Арута беше готов да възрази, но Лаури каза:
— Разбира се. — И поясни на Арута. — Можем да поостанем малко, Артур. В Ябон дори когато един певец си плаща яденето, е прието да пее, щом го поканят. Така си трупам сметка, един вид. Като мина друг път оттук, мога да пея и да се храня, дори да нямам пари.
Той отиде до подиумчето в ъгъла до входната врата на гостилницата и седна на трикракото столче. Взе да настройва струните на лютнята и когато се увери, че всички звучат добре, подхвана песента си. Беше една простовата мелодия, известна по всички кътчета на Кралството, и се пееше навсякъде в гостилници и пивници. Мелодията беше приятна, но думите — малко сладникави.
Арута поклати глава.
— Ужасно.
Другите се засмяха.
— Така е — рече Роалд, — но те я харесват. — Той кимна към посетителите.
— Лаури пее каквото се харесва, а не каквото е хубаво. Така се храни човекът — каза Джими.
Лаури довърши песента под гръмките аплодисменти на посетителите и подхвана нова — този път игрива и доста неприлична, каквито се пееха от моряците из Горчиво море, в която се разправяше за един пиян моряк, срещнал русалка. Група развеселени моряци, току-що слезли от кораба, взеха да припяват и да пляскат с ръце в ритъм, а един извади дървена свирка и умело се включи в мелодията. Настроението в гостилницата бързо се вдигна и трубадурът подхвана нова неприлична песничка, разправяща какво правела жената на един капитан, докато мъжът й бил в открито море. Тук моряците съвсем го удариха на веселба, а онзи със свирката скочи и затанцува пред тезгяха, без да спира свирнята.
Тъкмо в разгара на веселието входната врата се отвори и влязоха трима души. Джими ги изгледа как тръгнаха бавно из дългото помещение и въздъхна.
— Ох-ох, ето ти я белята.
Мартин проследи погледа му.
— Познаваш ли ги?
— Не, но са ми ясни. Големият ще го почне.
Въпросният мъж очевидно беше тарторът на тримата. Беше висок червенобрад наемник, с гърди като бъчва и доста затлъстял. На колана си носеше две ками, но друго оръжие нямаше. Коженият елек едва закриваше шкембето му. Двамата зад него също имаха вид на наемни войници. Единият беше въоръжен с цял наръч ножове, от малко стилето до дълга кама. Другият носеше на колана си дълъг ловджийски нож.
Червенобрадият дебелак поведе приятелите си право към масата на Арута, като подвикваше грубо на този и онзи и избутваше всеки, който му се изпречеше на пътя. Макар и грубиянско, поведението му беше донякъде дружелюбно, тъй като размени груби шеги с неколцина от гостите, с които явно се познаваше. Скоро и тримата се озоваха пред масата на Арута. Дебелакът изгледа четиримата седящи около нея и се ухили широко.
— Седнали сте на мойта маса. — По говора му личеше, че е някъде от южняшките Свободни градове.