Тя го погледна усмихната, с безкрайна любов в очите.
— При нас в Турил, на Келеуан, имаше една поговорка: „Животът е задача. Да живееш значи да я решиш.“ — Пъг се усмихна и тя каза: — Все пак е вярно. Какво мислиш за новините, които донесоха Касуми и другите?
— Не знам. — Той нежно погали кестенявата й коса. — Но напоследък нещо ме терзае. Доскоро се заблуждавах, че е свързано с грижите около строителството, но е нещо повече. Нощите ми са изпълнени със сънища.
— Знам, Пъг. Виждам как се мяташ насън. Време е да ми кажеш за тях.
— Не исках да те тревожа, обич моя. Мислех си, че са само призраци от миналото, утайка от тревожните спомени. Но сега… не съм сигурен. Един от тях се връща все по-често. Глас от някакво тъмно място, който ме вика. Зове ме, моли ме за помощ.
Тя замълча. Познаваше добре мъжа си и щеше да изчака, докато сам сподели какво го измъчва. Най-сетне Пъг промълви:
— Познат ми е този глас, Катала. Чувал съм го и преди, по времето, когато бедите се бяха стоварили върху нас с цялата си сила, когато изходът от Войната на разлома висеше на косъм, когато съдбата на два свята тежеше на раменете ми. Това е Макрос. Неговия глас чувам сега.
Катала потръпна и се притисна още по-силно до гърдите на Пъг. Името на Макрос Черния, чиято библиотека трябваше да послужи за семе, от което да израсте цветът на магическата академия, й беше добре познато. Макрос бе онзи мистичен чародей, следовник нито на Висшия път като Пъг, нито на Низшия като Кълган, а нещо съвсем друго. Беше живял достатъчно дълго, за да изглежда безсмъртен, и можеше да провижда бъдещето. Замесен бе и във Войната на разлома в името на някаква вселенска игра с живота на човешката раса срещу залог, известен единствено нему. Отървал бе Мидкемия от опасния разлом в пространството и времето, магическия мост между родния му свят и този на Катала. И най-вече — тя знаеше от какво е породена тревогата на Пъг. Макрос беше мъртъв.
Гардан, Касуми и Доминик гледаха възхитени мащабния строеж. Наетите в Шамата каменоделци и зидари полагаха блок след блок и вдигаха високите стени на академията. Пъг и Кълган бяха наблизо и оглеждаха строителния план на майстор-зидаря, ръководещ работата. Пъг махна с ръка на гостите да се приближат.
— Това е жизненоважно за нас и вярвам, че ще ни извините за малко. Тук се работи вече от няколко месеца и държим градежът да не прекъсва.
— Това здание ще бъде огромно — каза Гардан.
— Ще има двадесет етажа, с няколко по-високи кули за наблюдение на небесата.
— Невероятно — промълви Доминик. — Такава сграда може да приюти хиляди.
Сините очи на Кълган заискриха весело.
— Според това, което ми е разправял Пъг, нашето тук е малка част от Града на чародеите на другия свят. Там израснал цял град, в една гигантска конструкция. Като си свършим своята работа, след години, тукашното ще е едва една двадесета от онова там, ако не и по-малко. Все пак има място да се разраства, ако се наложи. Някой ден може би академията ще покрие целия остров на Звездния пристан.
Обиколиха дългата стена и се озоваха пред няколко постройки, напомнящи по-скоро за малко селце. Беше пълно с мъже и жени, дошли откъде ли не, облечени най-различно — от Кралството и от Кеш. На площада в центъра на селото играеха тумба деца, сред тях беше и Уилям. Доминик се огледа и зърна Фантус, изтегнал се недалече от хлапетата до един праг под слънцето. Децата ритаха бясно една парцалена топка и се мъчеха да я вкарат в една обърната каца. Играта като че ли нямаше никакви правила и ред.
Доминик се засмя.
— И аз съм играл на това като момче по шестъците.
— Аз също — отвърна с усмивка Пъг. — Много от това, което замисляме, тепърва ще се прилага, тъй че засега децата нямат много задължения. И като че ли нямат нищо против да е така.
— Що за място е това? — попита Доминик.
— Засега тук е домът на новата ни общност. Крилото, където сме настанени с Кълган и семейството ми, както и няколко стаи за обучение, са единствената част от академията, готова за използване. Само тя е довършена. Тези, които идват в Звезден пристан, за да се учат и служат на академията, отсядат тук, докато не се приготвят нови квартири в основната сграда. — Даде им знак да го последват до една голяма постройка, издигаща се над останалите в селцето. Уилям ги видя, остави играта и закрачи до татко си. Пъг сложи ръка на рамото на момчето.
— Как са уроците днес?
Момчето се намръщи.
— Не много добре. Нищо не се получава.
Лицето на Пъг стана сериозно, но Кълган подбутна закачливо детето да се върне при играещите.
— Я потичай, момче. Не се притеснявай, баща ти беше същата дебела глава като мой ученик. Ще си дойде с времето.