Отново настъпи тишина. След това старецът пак почна:
— Виждам друг град. Образът е треперлив и неясен, защото бъдещето му не е така сигурно. Слънцето крие лика си зад сиви облаци… а градът стене от болка. Мъже и жени, оковани в синджири, безкрайни редици. Бият ги с камшици… някакви същества, мъчат ги и ги изтезават. Отрупани са на един голям площад пред своя завоевател. Издигнали са му трон… над могила… могила от трупове. На него седи… онзи, красивият… злият. До него стои друг… черно расо крие чертите му. А зад тях двамата има нещо… не мога да го видя, но то е истинско… има го… то е… тъмно… Безплътно е и го няма, но… но е там. То докосва онзи на трона. — Роджън стисна леко ръцете на Доминик. — Почакай… — Старецът замълча. Ръцете му затрепераха, а след това с окаян глас, почти с хлип, той изплака: — О, богове милостиви! То ме вижда! То ме вижда! — Устните на стареца потръпнаха и Гамина впи ръчичките си в рамото му с широко отворени очи, стисна го здраво и на личицето й се изписа ужас.
Изведнъж Роджън нададе ужасен стон, стон на неподправена болка и отчаяние, и тялото му се вкочани.
Най-неочаквано умовете на всички присъстващи в стаята бяха пронизани от непоносима пареща болка. Гамина изпищя безмълвно.
Гардан стисна главата си в шепи, изпаднал почти в несвяст от нажежената до бяло, разкъсваща болка. Лицето на Доминик посивя като пепел и той се изпъна в стола си с неистов вик. Касуми стисна очи и понечи да се изправи. Лулата на Кълган изпадна от вкочанените му устни и той стисна слепоочията си. Пъг се олюля, мъчейки се да опази всяка останала трошица от чародейната си мощ, за да издигне някаква духовна преграда срещу онова, което разкъсваше ума му. Изтласка със сетни сили чернотата, която се бе опитала да го надвие, пресегна се и докосна детето.
— Гамина — изхриптя той.
Писъкът в ума на детето не секна и то се впи отчаяно в дрехата на стареца — неволно, сякаш искаше по някакъв начин да го измъкне от ужаса, пред който се бе изправил. Очите на момичето се бяха разширили до невъзможност и безсловесният му стон доведе всички в стаята почти до лудост. Пъг се хвърли напред и сграбчи детето за рамото. Гамина не усети докосването му и умът й продължи да крещи от болка за Роджън. Пъг напрегна сетните си сили и изтласка за миг ужаса и болката от излъчените й мисли.
Главата на Гардан клюмна на масата, Касуми също рухна; Кълган понечи да се изправи, но не можа. Освен Пъг и Гамина, само Доминик по някакъв начин запази самообладание. Нещо вътре в душата му се мъчеше да се пресегне към ума на детето, колкото и да му се искаше да се отдръпне от болката, която му причиняваше Галина.
Първичният детски ужас едва не подкоси коленете на Пъг, но той успя да се овладее, прошепна заклинание и момичето притвори клепачи и рухна по очи. Болката секна моментално. Пъг прегърна изпадналото в несвяст момиче, стъписан от яростта на удара, и седна.
Доминик имаше чувството, че главата му ще се пръсне, но успя да се задържи на ръба на съзнанието. Тялото на стареца си остана вкочанено от болката, само устните му помръдваха немощно. Доминик изрече лечебно заклинание, предназначено да спре болката, и най-сетне Роджън се отпусна и се смъкна без сили в стола. Но лицето му си остана сгърчено от ужаса и болката и той хрипливо проплака нещо, което монахът не можа да разбере, а после изгуби съзнание.
Пъг и монахът се спогледаха смутено. Доминик усети, че го обгръща мрак, и преди да изпадне в несвяст, се удиви защо магьосникът е толкова изплашен.
Гардан крачеше неспокойно из стаята, в която ги бяха нагостили предната вечер. Кълган, който седеше край камината, му каза:
— Ще изтъркаш пода, ако не седнеш.
Касуми се беше отпуснал кротко на възглавничката до магьосника. Гардан седна до цуранина и въздъхна:
— Това проклето чакане…
Доминик, Пъг и неколцина знахари се мъчеха да помогнат на Роджън. Бяха отнесли стареца от залата за срещи почти мъртъв. Писъкът в ума на Гамина бе засегнал всички на една миля околовръст, макар да бе поразил по-слабо онези, които се бяха оказали по-далече. При все това няколко души в строящата се сграда бяха останали доста време в безсъзнание. Когато писъците й секнаха, останалите с ума си бяха притичали да разберат какво става и бяха заварили всички в голямата зала припаднали.
Катала се беше появила скоро и се бе разпоредила да ги отнесат по стаите, където щяха да се погрижат за тях. Останалите се бяха съвзели след няколко часа, но Роджън — не. Видението му бе започнало преди обед, а сега вече се беше смрачило.
— По дяволите! — възкликна Гардан. — Не понасям такива неща. Аз съм войник. Тези магически чудовища, тези безименни сили… Враг от плът и кръв ми дайте на мене!