Тогава, след като преодоля първоначалната си уплаха, на Мат му стана ясно, че звярът не се помръдва. Слисан, той се приближи, погледна в студените очи на хищника — и установи, че у него вече няма и капчица живот.
Нарка-то беше мъртъв!
Смаян, Мат заобиколи звяра, видя, че гигантският торс на животното е монтиран върху дървена подставка с колела. Чрез механизъм, който се намираше в гърба на чудовището, можеха да се задвижват нагоре-надолу лапите му.
— Дявол да го вземе — изплъзна се от устата на Мат, — какво означава това?
— На нашия език нарка-то означава „закрилник на нарките“ — обясни Сам, която незабелязано бе влязла и гледаше със страхопочитание огромното животно. — В продължение на много поколения нарка-то е бил покровител на нашия народ. Обръщаше враговете ни в бягство, предпазваше ни от вреди и се грижеше да живеем в мир.
— Какво се е случило? — попита Мат, който се досети, че зад това се крият много повече неща, отколкото предполагаше първоначално.
— Умря — обясни просто Сам. — След като в течение на много човешки животи е бил закрилник на нарките нарка-то умря.
— Разбирам. И от какво умря?
— Беше стар — отвърна младата жена. — Вудан го взе при себе си.
Мат кимна. Постепенно започна да разбира нещата.
— Тогава няма… няма истински нарка-то? — осведоми се той, невярващ.
— Имаше го — увери го Сам. — Докато умря. Това стана преди трийсет дни.
— Но тогава… — На Мат му се замая главата, когато събра две и две. Самият той се намираше в планината едва от два дни — значи Аруула и той бяха попаднали на този макет. Гордостта му се бунтуваше, че е бил измамен от плашило от дърво и кожа с козина. От друга страна, по време на снежната буря те повече успяха да чуят, отколкото истински да видят този нарка-то…
— Как е възможно това? — попита неразбиращ.
— Хората виждат онова, което искат да видят — отвърна кратко Сам. — Всеки знае легендата за нарка-то. Тя ни предпазва и след смъртта на нашия закрилник.
— Генерал Алкам казва, че нарка-то убил безброй друмници.
— Алкам лъже — отвърна Сам невъзмутимо. Очевидно за нея генералът не беше непознато лице. — Нарка-то никога не е навредил на някого, който е идвал при нас с мирни намерения. Само спрямо враговете ни не признаваше никаква милост.
— А, така значи. — Мат поклати ядосано глава, почувства се здравата изигран. — Посочи ми едно основание да ти повярвам настоя той. — Първо ме правите на глупак с някакъв си макет, после ме пленявате и отравяте. Не е кой знае колко добро начало за приятелство.
— Съжалявам за онова, което се случи — каза младата жена и Мат беше принуден да признае, че звучеше искрено.
— Тогава ми кажи къде е Аруула — настоя той. — Щом като нарка-то въобще не съществува, трябва вие да сте я отвлекли!
— Все още нищо не си разбрал — констатира Сам със съжаление.
— Не, не разбирам — потвърди Мат гневно. Всичката тази главоблъсканица започна да му лази по нервите. Загрижеността за Аруула почти го подлудяваше.
— Обичаш я, нали? — попита Сам.
— Какво? — Мат беше слисан.
— Твоята спътница… Аруула. Обичаш я.
— Ами — отговори Мат уклончиво, — тя е моя спътница. Отговорен съм за нея.
— Тя не е тук — увери го младата жена. — Алкам те е измамил. Както мами всички.
— Докажи го — настоя Мат. — Защо Алкам ще ме лъже? И защо иска да убие нарка-то, ако съществото не иска никому да навреди?
— Бих могла да ти го докажа — отвърна Сам, — но това е тайна. Ти си чужденец. Не мога да ти я разкрия.
— Какво ще загубиш от това? — попита Мат. — Ако имаш чувството, че не можеш да ми се довериш, лесно можеш да ме накараш да млъкна. Ако не ми дадеш противоотровата, няма да мога да го разкажа на никого.
Младата жена, изглежда, размисли над думите му. По красивото й лице пробяга тайнствена мимика.
— Добре тогава — каза накрая. — Ще ти разкрия тайната на нарките…
Докато минаваха през селото, Мат чувстваше подозрителните погледи на жителите. Долавяше недоверието, с което се отнасяха към него. Непрекъснато виждаше как се подбутват един друг и си нашепват нещо за него. При това често дочуваше името „Алкам“.
Каквото и да искаше да му покаже Сам — изглежда, беше много важно за нарките. И Алкам, види се, искаше да го притежава…
Мощните, надвесени скали, които бяха далеч по-високи от селото, го ограждаха от изток. Мат видя, че в стръмно извисяващата се скална стена зееше неколкометрова пукнатина, от която нахлуваше топъл въздух, който вследствие на студа се кондензираше във вид на бяла пара. Пред пукнатината стояха на стража неколцина мъже, облечени в кожени дрехи и въоръжени с арбалети.