Беше варварка. Не носеше нищо друго освен къса кожена препаска. Синьочерната коса стигаше до хълбоците й. Кожата й беше покрита с прах и мръсотия, изглеждаше занемарена, безпомощна и наплашена — беззащитна плячка за мъжете в груби доспехи от кожи и желязо…
— Хей, хубавице! — извика един от тях. — Защо си така самотна? Бих могъл да ти правя компания…
Другарите му грубо се изсмяха — знаеха какъв род компания имаше предвид техният авер. Негодникът — воин гигант, който имаше отвратителен белег на мутрата си, се приближи до беззащитната пленница.
— Давай, Бруунт! — изкрещя един от другрите му. — Тръшни я…!
— Да, награби я — отекна въодушевено ревът на сбирщината, обзета от мръсна похот. — Бруунт — започнаха да скандират името му, — Бруунт, Бруунт…
Разпален от крясъците на другите, боецът се осмели да излезе още по-напред. Трескаво започна да сваля части от доспехите си, освободи се от кожената риза, която носеше. Показа се голата му, потяща се от възбуда горна половина на тялото.
Протегна ръка, докосна рамото на жената, която лежеше на пода, без да помръдне.
— Хей, момиче! — извика той с просташко ухилване. — Тук е старият Бруунт — имам нещо за тебе…
Младата жена изобщо не го удостои с поглед.
— Хей, дивачко! — каза заповеднически той, сграбчи я за рамото и понечи насила да я обърне към себе си.
В този момент младата жена се оживи.
Привидно нежното й тяло експлодира неочаквано в едно внезапно движение. Светкавично се озова на крака, отблъсна от себе си ръката му. В следващия миг десният й крак се изстреля и се стовари с убийствена сила там, където се намираше първопричината за грубиянското поведение на Бруунт.
Великанът замръзна посред движението си. Очите му диво се завъртяха в ямките си, после рухна със скимтене, сгърчи се в праха.
Грубият смях на другарите му рязко секна.
Младата жена стоеше над него, беше скръстила ръце пред гърдите си и го гледаше тържествуващо отгоре.
Бруунт стисна зъби, опита се да стане, но острата болка, която пулсираше в средата на тялото му, му попречи. Със стон се отпусна отново в мръсотията.
— Името ми е Аруула — обърна се младата жена към другарите му и ги измери с пронизващ поглед. — Воин съм от племето на Зорбан. И който иска да ме има, първо трябва да ме победи.
Мъжете в доспехите се спогледаха, загубили ума и дума, не знаеха на какво повече да се начудят — на това ли, че пленницата срази Бруунт, или че ги предизвикваше на двубой.
За момент мъжете останаха неподвижни. Тогава изскочи един, който сметна честта си за особено засегната, и се приближи до варварката с див боен рев.
Аруула не се впечатли.
Пъргаво избегна атаката на противника си, приведе се, когато ударът му се изстреля към нея и с обиграно прехвърляне през рамо, го преметна през себе си. Дангалакът здравата се тръшна на пода. Кокалите му изпукаха.
В следващия момент се приближи друг боец.
И той направи грешката да навлезе твърде много в обхвата на действие на Аруула — дясната й ръка, чиито пръсти беше свила като нокти на хищник, забърса лицето му и раздра кървава рана. Ревящ от болка, мъжът отскочи настрана.
Другарите му бяха малко по-хитри и се придържаха извън обсега, който веригата позволяваше на Аруула.
Фучаща от ярост, младата жена хвърляше искрящи погледи към мъжете. Неудържим гняв кипеше в жилите й и караше голите й гърди да потръпват.
От време на време някой от мъжете изскачаше напред, искаше да опита късмета си — но Аруула веднага се обръщаше и защитаваше територията си като хванат натясно хищник. С ръмжене се въртеше около собствената си ос, не изпускаше от погледа си своите противници.
Въпреки това знаеше, че няма никакъв шанс — щом дангалаците преодолееха първоначалната си уплаха, щяха да се нахвърлят върху нея стръвно, с ненаситна похот. Без оръжие и прикована като животно, не хранеше надежда, че ще устои на превъзхождащата я сила…
Тази мисъл вече проблясна в очите на един от бойците, Аруула очакваше да скочи напред и да се нахвърли върху нея, когато остър като нож глас раздра въздуха.
— Какво става тук?
Мъжете се стреснаха. Редиците им се разделиха, когато мъж с дълга до раменете черна коса и изпъкнали очи влезе в палатката. Носеше като другите космати кожи и доспехи, но по покорното поведение, което онези заеха, Аруула веднага разбра, че става дума за техния предводител.
Вместо да се поклони като другите, тя се изправи в цял ръст и погледна гордо непознатия.
— Твоите хора търсеха забавление — каза тя, когато той съгледа ранените. — И в големия си брой се чувстваха достатъчно силни срещу една невъоръжена жена.