— Тя ни предизвика на двубой, генерале — защитаваше се един от мъжете.
— Като диво животно е! — извика друг.
— Естествено, че е такава — потвърди генералът и остана пред Аруула, измери я от главата до петите. — Тя е дива и неукротима. Жена, която е достойна за велик воин. Ще я взема аз…
Протегна ръката си и понечи да сграбчи закръглените гърди на Аруула, когато отвън прозвуча дрезгав вик.
— Генерале! Маддракс! Върна се…!
Мат газеше с ругатни в дълбокия сняг. Макар че снегоходките от тарашка кожа вършеха добра работа, багажът, който мъкнеше на гърба си, беше толкова тежък, че всяка крачка се превръщаше в ужасна мъка.
Матю се радваше, че при зазоряване съзря оградения с дървени колове лагер. От някои палатки се извиваше дим към тъмнеещото небе. Буйно пламтяха лагерните огньове, на чието сияние успя да различи бойните машини, ефрантите и няколко фреккойшера.
Лагерът на Алкам.
Върна се.
Мат си пое дълбоко въздух, тогава се заспуска по надолнището.
Лагерът на генерала беше разположен в широка падина. Беше сигурен, че мъжете от стражниците отдавна са го забелязали.
Длъжни бяха.
Крачка след крачка Мат се приближаваше към лагера, чиито защитни огради от трупи все повече се извисяваха пред него. Беше напълно спокоен, въпреки отговорността, която в истинския смисъл на думата беше легнала върху плещите му.
Отровата, която му беше вкарала Сам, все още се намираше в жилите му. Това бе единственото условие, което поставиха нарките — за тях отровата беше гаранция, че Мат ще удържи обещанието си и ще се върне при тях. Инак Йорл и хората му го бяха дарили с пълното си доверие и му бяха показали най-ценното, което имаха…
Мат се приближи до главната порта.
Скованите от дърво крила на портата се разтвориха и му осигуриха достъп до лагера. Стражите го пуснаха да мине, гледаха удивени носения от него голям чувал, платът на който се беше оцветил в кървавочервено.
Не обръщаше внимание на погледите им. Уверено прекоси лагера и се приближи до палатката на генерала, която се намираше в средата.
Стражите, които стояха на пост от двете страни на офицерската палатка, взеха за почест с копията си.
— Привет на теб, Маддракс — каза едният от тях, — Алкам вече те очаква…
Мат измърмори нещо в потвърждение, че е разбрал и влезе.
Алкам седеше на нещо като трон — грубо скован от дърво стол, над който бяха поставени няколко пласта космати кожи — и изпълнен с очакване, гледаше срещу госта си.
— Радостен съм да видя, че Маддракс е още жив — каза той.
— Алкам фон Асмарк поздравява великия воин.
— И аз те поздравявам, Алкам — включи се в играта Мат.
— Успя ли Маддракс да намери своята спътница и да я освободи? — осведоми се лицемерно генералът.
— Не — отговори Мат, както си беше и истината. — Пристигнах твърде късно. Нарка-то вече беше я убил. Остана ми единствено отмъщението.
— Така ли? — попита Алкам и протегна любопитно късия си врат.
Вместо да му отговори, Мат свали кървавия чувал от раменете си, постави го на пода и го развърза. С многообещаващ поглед бръкна — и извади оцапаната в кръв космата глава на нарка-то, която запрати срещу генерала.
Алкам скочи, когато страховитата глава на хищника се приземи до краката му. Ужасен гледаше огромните бивници и смъртоносните зъби. Тогава видя многото кръв и мъртвите, черни очи — и избухна в оглушителен смях.
— Той е мъртъв! — изкрещя триумфално и стисна юмруци. Нарка-то е мъртъв! Маддракс го е победил!
— Да, мъртъв е! — потвърди Мат с безрадостно ухилване. Твоето най-съкровено желание се изпълни. А сега, Алкам? Искаш ли да извикаш стражите си и да убиеш и мен?
— Какво? — Усмивката на генерала замръзна на лицето му. За какво говори приятелят ми?
— Не съм ти приятел — отвърна твърдо Мат. — Никога не съм бил. Никога не си мислил нещо друго, освен да ме използваш за собствените си планове. Е, след като убих нарка-то, вече не съм ти нужен. Защо ти е да ме оставяш жив?
Генералът хвърли на Мат ужасен поглед. Но чертите на лицето му веднага се успокоиха и се възвърна лицемерното ухилване.
— Маддракс се учи бързо — призна той.
— Нали? — Мат кимна мрачно. — И това не е всичко. Къде е Аруула?
Върху лицето на Алкам се възвърна трескавият поглед.
— Изплюй камъчето! — заповяда Мат, измъкна пистолета си и го насочи към генерала. — Или и теб няма да те сполети нищо по-добро от това на нарка-то!
В продължение на един миг военачалникът стоеше замръзнал от ужас. Тогава с дрезгав глас издаде команда — и в следващия момент Мат преживя неприятна изненада.