Мат хвърляше бегли погледи назад. Би предпочел да спре и да се погрижи за раната на Аруула, но ако Алкам и хората му успееха да ги заловят, така или иначе всичко щеше да свърши…
— Аруула?
— М… Мааддракс?
— Дръж се, момиче — извика той умолявайки я, — дръж се…
Аруула промълви нещо като потвърждение, но беше тежко ранена. Тялото й се беше отпуснало безсилно на седлото, придържаше го само силната ръка на Мат.
Той чувстваше как ръкавът на гащеризона му подгизва от кръвта на Аруула. Очите му се насълзиха — и това не се дължеше на ледения вятър, който духаше в падината.
Едва когато оставиха далеч зад себе си лагера на Алкам и стъпиха на първите планински вериги, Мат си позволи да направи кратък отдих — за себе си и заради Аруула. Извади стрелата и се опита да се погрижи за раната с помощта на аптечката, която носеше в джоб върху крачола на гащеризона си.
Младата жена беше загубила много кръв. Мат предполагаше, че стрелата е пробола някой от белодробните лобове. Ако вътрешният кръвоизлив не спреше, Аруула щеше да бъде загубена.
Посред ледената пустош щяха ужасно да замръзнат — трябваше да се опитат да стигнат до селището на нарките.
Мат сложи младата жена пред себе си на седлото и я обгърна с двете си ръце, подкарвайки ефранта все по-нагоре и нагоре в покритата със сняг планина.
Известно време, което му се стори цяла вечност, яздиха през причудлив снежен ландшафт, лед и скали, който на бледата лунна светлина изглеждаше мрачен и зловещ. С всеки изминал час състоянието на Аруула се влошаваше. Признаците на живот, които от време на време показваше, отслабваха все повече и повече, дишането й стана повърхностно и задъхано.
Мат многократно спираше за почивка, проверяваше пулса й и опипваше челото й. Установи, че има треска.
Обзе го паника. Страхът, че Аруула може да умре от раната си, без да е имал шанс да й помогне, почти го подлудяваше. Освен някои обезболяващи медикаменти в аптечката му нямаше нищо друго, което можеше да даде на Аруула.
Имаше нужда от лекар, от болница, от добре обзаведена операционна зала — ала в този първобитен варварски свят нямаше нищо такова.
Кожата на Аруула стана бледа, от ъгълчетата на устата й потекоха тънки вадички кръв. Периодите, през които губеше съзнание, зачестяваха. Може би така беше по-добре — по този начин не усещаше ужасните болки, които измъчваха тялото й.
Мат преглътна с мъка.
Ако не станеше чудо, тя нямаше да доживее до края на нощта.
Аруула отново беше малко момиченце.
Стоеше до колене в студената вода на реката и се опитваше да хване с голи ръце една от ксаалаите, които се спускаха заедно с течението на реката.
Ръцете на момичето непрекъснато се стрелваха във водата, стремейки се да уловят някое от дългите хлъзгави животни напразно. Аруула бе принудена да се разсмее, пищеше от удоволствие, когато усетеше животните да се шмугват между голите й крака, за да се понесат отново заедно с течението.
Не се отказваше от намерението си. Непрекъснато посягаше във водата, опитваше се да хване с голи ръце онова, което не можеше да се хване.
Весело скачаше по речното корито, многократно се просна, така че късата кожена ризка, която носеше, висеше на нея, цялата измокрена.
Момиченцето се смееше.
От другата страна, на зелената поляна видя да стоят хора от нейния народ, народа на тринайсетте острова. Аруула им махаше с ръка за поздрав и те й отвръщаха със същото. Тогава внезапно изчезнаха и се появи тъмна сянка, която за кратък миг се простря над цялата местност. Погълна зелените поляни и реката, покри върховете на планините.
Аруула забеляза, че студът сковава сърцето й.
Мъртвешка студенина.
Погледна нагоре и видя на небето да се носи огромна птица и да закрива слънцето. Крилете й бяха големи колкото небосвода, тялото й — черно като нощта. Крясъкът й беше толкова силен и пронизителен, че Аруула се разтрепера от уплаха.
„Това е Крахак, птицата на мъртвите — дочу тя да й казва някакъв далечен глас. — Тя идва от мрачното си царство, за да събира жътвата си сред смъртните. Винаги когато прозвучи крясъкът й и крилете й закрият слънцето, някой умира. Ти ще умреш, Аруула…“
Малкото момиченце нададе писък, обърна се и понечи да избяга — ала не можеше. Ксаалаите, които, изглежда, бяха в съюз с мрачната птица, се бяха увили с десетки около краката й и не я пускаха.