— Боже мой! Такова нещо не съществува…
Сам натисна главата на Аруула във водата, така че за секунди беше изцяло потопена в пенещата се, пареща вода. Когато главата й се показа отгоре, Аруула се огледа объркано.
— Кк… къде съм?
— На сигурно място — отвърна Мат с усмивка.
— Маддракс. — Аруула дари спътника си с усмивка. — Какво се е случило? Бях в долината на реките… Крахак, птицата на смъртта, беше над мен…
— Беше — потвърди Мат с горчивина, — но вече не е. Ти беше спасена.
— Но… — Аруула посегна към гърба си — там, където я беше пробола стрелата. Не успя да открие дори и белег. — Как е възможно това?
— Попитай Сам — каза Мат с усмивка и посочи дъщерята на Йорл, която беше коленичила на брега на извора.
— Ти… си ме спасила? — попита Аруула с удивление.
— Силата на свещения извор те спаси — отвърна Сам, чийто диалект забележимо се различаваше от този на Аруула, но все пак се разбираше. — На него дължиш живота си — и на Маддракс. Той те освободи от лагера на Алкам. Можеш да се смяташ щастлива, че имаш такъв спът…
Сам не успя да довърши изречението си докрай, защото в този момент през входа на пещерата се втурна баща й. Силуетът му се очерта на бледата светлина на изгряващото слънце.
— Какво има? — попита Мат, който се досети, че ги очаква някаква неприятност.
— Нашите съгледвачи — обясни Йорл със запъване. — Току що се завърнаха. Видели са Алкам и неговата войска. Хората от Асмарк са на път за насам — и са много…
Обезобразеното, обгорено лице на Алкам беше огледало на душевното му състояние. Неудържима ярост и унищожителна омраза кипяха в душата на военачалника, подтикваха го към кърваво отмъщение за болката и срама, които му бяха причинени.
Косата и месото върху лицето на Алкам бяха опърлени и замръзнали в ужасна маска. Всичкото, което искаше, беше да потърси отговорност от мъжа, който му причини това.
Омразата му си имаше свое собствено име — Маддракс.
От една скала, на която се бе настанил с подчинените си командири, генералът наблюдаваше тясната, покрита със сняг долина, през която се придвижваха внушителните редици на войската му, подтиквани от героичния гръм на барабаните.
Начело маршируваха кохортите на стрелците с лъкове, след тях идваха ротите на бойците, чиито лъскави мечове и остриета на копията блестяха на слънцето. Бойните ефранти с техните внушителни надстройки, които наподобяваха малки крепости, маршируваха в затворена формация. Някои от тях теглеха след себе си огромни бойни машини, неудържимо се приближаваха към селото на нарките.
Алкам беше сигурен, че там ще намери Маддракс.
Очевидно Маддракс се беше свързал с нарките, които са му разкрили истината за спътницата му и за нарка-то.
И какво от това!
Въпреки ужасните болки, които го измъчваха, Алкам се засмя.
Преди да открие, че е измамен, Мат му бе оказал ценна услуга — бе убил нарка-то.
Генералът поздравяваше себе си за идеята да изпрати странния чужденец с гърмящото оръжие в полето срещу нарка-то. В крайна сметка планът му се осъществи — макар и по един по-различен начин, отколкото бе си го представял.
Алкам замислено потърка брадичката си, хващаше мазолеста, обгоряла кожа. Щом като веднъж изворът на нарките се окажеше в негово владение, щеше да се изкъпе в него и болките и ужасните рани щяха да принадлежат на миналото. Дотогава бушуващата болка щеше да е ценен съюзник — защото всеки миг му напомняше кои са неговите врагове и какво са му сторили.
Нарките заслужиха смъртта си, отдавна вече. Никога не бе харесвал арогантността и самомнителнбстта им, никога не можа да проумее защо пазят извора сякаш е тяхна собственост. В ръцете на страхливите планинци нямаше никаква стойност — той, Алкам, напротив, щеше да го използва, за да потегли на юг с армията си и щеше да тъпче огромно царство на земята, каквото светът никога не е виждал! В ръцете му изворът би осъществил определена цел, би се превърнал в могъщо оръжие…
Генералът наблюдаваше доволен безкрайните редици на своите воини, които минаваха покрай него в церемониален марш. Виждаше решителността в лицата, жаждата за кръв в очите им и кимна, изпълнен с удовлетворение.
Още преди денят да свършеше, никой от нарките нямаше да е вече жив, главата на Маддракс щеше да бъде набучена на бойно копие — и изворът щеше да е най-сетне негов.
Тогава никой не би могъл да го спре…
Те идваха.
Мат ги чуваше.
Отначало се долавяше само далечно трополене, което можеше да е причинено и от лавина, която е паднала някъде в планините. После ставаше все по-силно и по-отчетливо и Мат дочу еднообразния барабанен ритъм.