Изригването на този кален вулкан бе привършило. Когато конниците се добраха до него и предпазливо се приближиха до ръба на зейналата дупка, те видяха тъмна бездна, в която погледите достигаха на около четиридесет метра. Сега в нея всичко бе напълно спокойно. Само изхвърлените наоколо кални маси издаваха, че до преди няколко минути тук беше действал «адът».
Винету посочи към вече споменатата котловина зад Устата на ада и каза:
— Ето там се намира гробницата на вождовете на сиу-огелаласите, победени от Олд Шетърхенд! Нека братята ми ме последват натам!
Дъното на котловината имаше почти формата на окръжност с диаметър от около половин английска миля. Стените й бяха толкова стръмни, че не беше възможно да бъдат изкачени. Многобройните дупки, изпълнени с гореща кал и вода, вдигаща пара, правеха придвижването напред много опасно, а наоколо не се виждаше нито стръкче трева, нито пък каквото и да било друго най-дребно и жалко растенийце.
В средата на котловината се издигаше изкуствен хълм от камъни, откъртени парчета сяра и кал, която бе образувала сега твърда чуплива маса. Беше висок около пет метра, широк четири и дълъг седем. На върха му имаше забити няколко копия и лъкове. Преди време те са били украсени с най-различни бойни и погребални отличия, но сега от тях висяха само останките им.
— Тук — поясни Винету — е погребан Злия огън, най-силният воин на огелаласите, заедно с други двама вождове, паднали убити от юмрука на Олд Шетърхенд. Те седят върху своите коне с пушки на коленете, с щитове в лявата ръка и томахок в десницата. А ей там горе се беше спрял Олд Шетърхенд с коня си, преди да слезе долу за тази схватка на живот и смърт, и оттам нараняваше с изстрелите си сиусите един подир друг. Не искаше да ги убива, а те не можеха да го достигнат със своите куршуми, защото Великия дух на бледоликите го закриляше.
При тези думи той посочи надясно към скалистата стена, където на височина от около петнадесет метра над Устата на ада от скалата се издаваше малка площадка, на която имаше няколко каменни къса, високи един човешки бой. Косо надолу, чак до дъното на котловината, следваха цяла редица подобни, но много по-малки площадки и издатъци в скалата, по които човек с голяма мъка можеше да се изкатери до голямата площадка. Но дори и най-храбрият ездач трудно можеше да проумее как Олд Шетърхенд се беше изкачил до там заедно с коня си.
Смелия бик обиколи бавно на кон гробницата и после попита Винету:
— Кога приблизително огелаласите ще пристигнат при Реката на огнената дупка?
— Може би още тази вечер.
— Тогава нека заварят гробницата на вождовете си разрушена. Нека пръснем праха им по всички посоки на света, а костите им да хвърлим в Устата на ада, та душите им да се вайкат и пищят долу в бездната заедно с Козо-па, прокълнат от Великия дух! Вземете томахоките си и съборете гробницата!
Той слезе от коня и грабна бойната си секира, за да започне разрушителното дело.
— Стой! — заповяда му Винету. — Няма да се докосвате до този гроб! Олд Шетърхенд не взе скалповете на убитите и дори самият той помагаше да бъдат погребани. Храбрият воин не се сражава с костите на мъртвите. Великият дух желае мъртъвците да не бъдат безпокоени и Винету ще закриля тази гробница! Хау!
Той обърна коня си и го подкара към Устата на ада, без изобщо да се огледа.
Досега никой приятел на Ойтка-петай не беше говорил с него по такъв начин. Шошонът се ядоса, но не посмя да действа срещу волята на апача. Той измърмори навъсено едно «уф!» под носа си и го последва. Хората му мълчаливо тръгнаха след него. Решителността в поведението на Винету им беше направила силно впечатление.
Вече започна да се свечерява, когато апачът спря недалеч от Устата на ада и слезе от коня. На това място от скалата бликаше студен извор, прекосяваше котловината и се вливаше в реката. Но иначе тук нямаше нищо особено, което да прави мястото подходящо за бивак. Сигурно Винету имаше някаква друга причина, за да иска да прекара нощта тъкмо тук. Той завърза коня си наблизо, нави на руло сантилското си одеяло, за да му служи като възглавница, и легна да спи недалеч от скалата. Шошоните последваха примера му.
Много от тях започнаха тихичко да разговарят. Вождът им, забравяйки своя гняв, беше легнал до Винету. Стана съвсем тъмно. Изминаха няколко часа. Изглежда, апачът спеше. Но ето че изведнъж той се изправи на крака, взе пушката си и каза на Ойтка-петай:
— Нека моите братя продължат спокойно да лежат. Винету ще отиде на разузнаване.
И той изчезна в тъмнината на нощта. Останалите в лагера хора не искаха да заспиват, преди да са научили резултата от неговата рискована обиколка. Но бяха принудени дълго да чакат, защото вече наближаваше полунощ, когато най-сетне апачът се завърна. С ясен глас, за да го чуят всички, Винету съобщи по своя простичък начин: