Индианецът се изправи на крака. Колкото и да беше навикнал да владее израза на лицето си, все пак не му се удаде да прикрие смущението си. Освобождаваха го от ремъците, вместо да отвърнат на обидните му думи с ритници и юмручни удари!
— Отворете кръга! — нареди Олд Шетърхенд на стоящите наоколо воини.
Те изпълниха заповедта му, така че сиусът можеше да хвърли поглед към вътрешността на котловината. Видя, че неговите хора се бяха спрели зад гробницата на вождовете. По движенията им си личеше, че оживено се съвещаваха. В очите му се появиха пламъчета. Дали нямаше да успее да избяга? В най-благоприятния случай щеше да се добере до воините си, а в най-неблагоприятния щеше да бъде застрелян, но това беше все пак нещо по-добро от мъчителната смърт, която го очакваше според собственото му мнение.
Олд Шетърхенд бе забелязал искрите в погледа му много добре. Той каза:
— Тежкия мокасин има намерение да ни избяга. Нека не се опитва! Неговото име ни подсказва, че той оставя голяма диря, докато нашите стъпки са леки като крилата на лястовицата, а куршумите ни никога не пропускат целта си. Нека вождът ме погледне и ми каже дали ме познава!
— Хонг-пе-те-ке не поглежда куци вълци! — изръмжа червенокожият.
— Нима Олд Шетърхенд е куцо животно? А нима там не е застанал Винету, вождът на апачите, чието име е по-прочуто от което и да е име на сиу-огелаласите или на другите племена на сиусите?
— Уф! — изплъзна се от устата на пленника. Не беше очаквал, че тези мъже може да са пред него. Докато погледът му шареше между двамата, по лицето му се изписа нещо като страхопочитание. Олд Шетърхенд продължи:
— А тук има и други също така храбри воини. Ей там вождът на огелаласите може да види Ойтка-петай, предводителя на шошоните, както и Мо-ав, неговия син. До тях стои Канте-пе-та, прочутият жрец на упсароките. А отсреща виждаш Дейви-хонске и Джими-петатше. Ти ще…
Той бе прекъснат, защото в същия миг съвсем наблизо внезапно се разнесе такъв гръм, че конете се изправиха са задните си крака, а иначе толкова безстрашните воини се изплашиха. Из речната долина проехтя проточен рев, подобен на звука на корабна сирена, който се чува на няколко мили разстояние. Земята започна да се движи под краката на мъжете. От пръснатите из долината кални кратери започнаха да се издигат пари, тук сиво-сини, там сернистожълти, на трето място кървавочервени или гарвановочерни. Изпаренията бяха последвани от по-твърди субстанции. Изригващите кратери и дупки изобщо не можеха да бъдат преброени. Наоколо буквално притъмня от адските изпарения и хаотично летящите насам-натам кални шрапнели, разпространяващи задушлива воня.
Не беше възможно да се вижда на двадесет или тридесет крачки. Всеки бе зает сам със себе си, защото трябваше да внимава да не бъде улучен от горещите изхвърляни маси. Настъпи неописуем хаос. Конете изтръгнаха юздите си от ръцете на хората и побягнаха в галоп в различни посоки. Мъжете закрещяха и се заблъскаха. Откъм дъното на котловината проехтяха изплашените крясъци на огелаласите. Техните коне също се бяха освободили и се носеха като вихрушка към изхода на котловината. По време на бягството си много от тях паднаха в дупките, в чиято кал мигновено потънаха. Другите прелетяха покрай застаналите на изхода бели и червенокожи или пък си пробиха път между тях, удвоявайки по този начин суматохата.
Олд Шетърхенд беше запазил хладнокръвие. Още при първия гръм той здраво улови вожда на огелаласите, за да му попречи да избяга. Но после бе принуден да го пусне и да отскочи настрана, за да се спаси от един опасен кален снаряд. При скока си се сблъска с Дебелия Джими. Джими падна на земята, но опитвайки се да се задържи за Олд Шетърхенд, събори и него.
От уплаха Тежкия мокасин изобщо не беше направил опит да се противи на Олд Шетърхенд. Но после, когато се почувства свободен, започна да мисли за бягство. Надавайки пронизителен, тържествуващ вик, той се втурна към котловината. Обаче не стигна далече. Негърът Боб светкавично замахна с уловената наопаки пушка и го удари с приклада й по главата, но самият той бе повлечен от силата на удара и се простря на земята. Докато се опитваше да стане, един подплашен кон го ритна така, че отново падна.
— Вожд офейкват! След него, след него! — зарева той. Полузашеметен от удара на Боб, Тежкия мокасин остана известно време на едно място, олюлявайки се, но после бързо се отдалечи. Обаче преследвачите бяха вече по петите му.
Мартин, синът на Ловеца на мечки, беше чул вика на негъра. Той видя, че вождът бяга, и се втурна след него. Нима мъчителят на баща му трябваше да се измъкне? Не! Ръцете и краката на смелия юноша бяха изранени от ремъците, той също нямаше никакво оръжие, но въпреки това, напрягайки всички сили, Мартин незабавно полетя след беглеца.