— Моят червенокож брат отгатна желанието ми. Ние не сме дошли в тази местност, за да проливаме кръвта на червенокожите мъже. Но няма и да допуснем това жертвоприношение на невинни хора на гроба на сиу-огелаласите. Нека Винету ме последва при онези, които са тръгнали на път, за да ги спасят!
Те поведоха конете си надолу по стръмния скат, после ги възседнаха и препуснаха в същата посока, в която бяха поели преди малко Джими и Франк по време на неуспешното си бягство.
Скоро щеше да се стъмни. Затова двамата накараха животните да препуснат в пълен галоп. Не след дълго достигнаха мястото, където шошоните бяха догонили бегълците. Поспряха за малко, за да огледат следите. Винету се обади:
— Изобщо не е имало борба.
— Не. Ако двамата ловци се бяха защищавали, сигурно нямаше да попаднат в плен у шошоните здрави и читави. Били са достатъчно умни да разберат, че една схватка би им донесла само вреда, и са предпочели доброволно да се предадат.
Винету направи едно от своите особени, силно изразителни движения с ръка и каза:
— Храбростта краси мъжа, но чрез съобразителност той може да победи повече неприятели, отколкото с томахока.
Продължиха да яздят право на юг в полите на планинската верига, отдясно на низина от някогашно езеро.
— Измисли ли вече моят брат някакъв план за освобождаването на двамата бели? — попита Олд Шетърхенд.
— Винету не се нуждае от план. Той ще се върне при шошоните и ще им отмъкне пленниците. Индианците змии доказаха, че нямат мозък в главите си.
Олд Шетърхенд веднага разбра какво искаше да каже вождът.
— Да — обади се той. — Никой от тях не си и помисли, че белите ловци не се намират тук сами. Иначе несъмнено щяха да изпратят няколко разузнавача. Следователно си имаме работа с хора, от чиято разсъдливост няма защо да се страхуваме. Ако Ойтка-петай беше заедно с този отряд, сигурно щеше да остави няколко съгледвача.
— Но те нямаше да открият нищо, защото Винету и Олд Шетърхенд щяха да привлекат вниманието на тези мъже върху себе си и щяха да ги заблудят.
Сега те достигнаха онова място, където клисурата се врязваше в планината точно в западна посока. Там откриха следите на търсените от тях хора, но вече беше станало толкова тъмно, че отпечатъците не можеха ясно да се различават. Завиха надясно по дирята.
Клисурата беше доста широка и лесно достъпна, тъй че въпреки тъмнината двамата ездачи бързо напредваха. Понеже конете не бяха подковани, стъпките им по меката земя бяха така тихи, че можеха да бъдат чути само в непосредствена близост.
Изведнъж им се стори, че вляво се разклонява тясна странична клисура. Спряха конете си. Дали четиримата, които търсеха, не се канеха да бивакуват в нея?
Докато стояха така неподвижно, враният жребец на Винету започна тихо да рови земята и издаде онова многозначително пръхтене, което винаги бе сигурен знак, че е надушил нещо непознато, а може би и някакъв враг.
— На прав път сме — обади се Олд Шетърхенд. — Да завием наляво. Илчи иска да ни каже, че там има някой.
Яздиха бавно напред около десетина минути, после клисурата измени посоката си и щом завоят остана зад гърба им, те забелязаха на около стотина крачки огън. На това място клисурата се разширяваше и по образуваното от нея свободно пространство растяха дървета, а в средата от земята бликаше изворче, чиито води скоро отново се губеха по песъчливото дъно.
Около извора дърветата се бяха отдръпнали назад, така че образуваха малка полянка, на която гореше огънят. Забелязаха край него трима души, но не можеха да различат чертите на лицата им, защото разстоянието бе твърде голямо.
— Само трима са, а ние търсим четирима — каза Винету. — Нека първо разберем с кого си имаме работа, преди да издадем присъствието си!
Слязоха от конете.
— Излишно е да ходим двамата, ще ида аз — обади се Олд Шетърхенд.
— Добре! Винету ще чака.
Той взе юздите на конете в ръка и се приближи с тях колкото може по-плътно до скалистата стена. Олд Шетърхенд започна да се промъква предпазливо напред, докато достигна дърветата, после запълзя от един ствол до друг, докато най-сетне залегна зад последното дърво и вече можеше най-спокойно да наблюдава и тримата. Чуваха се дори и думите им.
Бяха Дългия Дейви, Вокаде и Мартин Бауман. Боб, негърът, липсваше. Добрият чернокож беше въодушевен от това авантюристично пътуване и се чувстваше страшно важен. Затова след вечеря бе станал от място си край огъня и беше заявил, че щял да бди над безопасността на своя млад масса и на останалите «масери». Напразни бяха усилията на Дейви да му обясни, че това сега съвсем не бе наложително.