— Прекрасно! — издаде възхищението си Джими. — Мястото е великолепно за обедна почивка. Ще влезем ли?
— Нямам нищо против — отговори Франк, — но не знаем дали онзи хубостник, дето живее вътре, не е някой зъл човек.
— Pshaw! Излъгали сме се. За хора изобщо не може да става дума. Макар и да е излишно, преди това ще се поогледам малко наоколо.
Държейки пушката си готова за стрелба, Джими бавно премина на коня си през портата и се озърна из двора. После се извърна и помаха с ръка.
— Влизайте! Тук няма жива душа.
— Да се надяваме — обади се Франк. — Не ми се ще много да си имам работа с душите на покойниците, които водят призрачно и жалко съществование на земята.
Дейви, Мартин и Франк последваха поканата на Джими. Но предпазливият Вокаде остана на мястото си.
— Защо моят червенокож брат не идва? — попита го синът на Ловеца на мечки.
Индианецът пое предпазливо въздух през ноздрите си и отвърна:
— Нима моите братя не усещат, че мирише на коне?
— Разбира се, че трябва да мирише. Нали нашите коне са тук!
— Тази миризма идваше откъм портата още когато се спряхме пред нея.
— Тук не се вижда нито човек, нито животно, а няма оставени и никакви следи.
— Защото земята е покрита с твърд камък. Нека моите братя бъдат предпазливи!
— Няма причина за никакви опасения — заяви Джими. — Елате да огледаме първо и задната част на «двора»!
Вместо да го оставят сам да свърши тази работа и да държат пътя си за отстъпление открит, те го последваха към най-отдалечените преградени отделения, яздейки съвсем близо един до друг.
Но изведнъж се разнесе такъв вой и рев, че получиха усещането сякаш земята потрепера. Значителен брой индианци изскочиха от най-крайната част на «двора» и само за миг четиримата непредпазливи мъже бяха обградени. Един висок, кокалест и жилест воин, който носеше на главата си отличителните знаци на вожд, извика на белите на завален английски:
— Предайте се, иначе ще ви вземем скалповете!
Четиримата изненадани схванаха, че всяка съпротива би им донесла само гибел.
— По дяволите! — процеди Джими на немски. — Напъхахме им се право в ръцете. Сиуси са, и то несъмнено онези, които искахме да подслушаме. — А като се обърна към вожда, той продължи на английски: — Да се предадем ли? Та ние не сме ви сторили нищо лошо. Приятели сме на червенокожите мъже.
— Бойната секира на сиусите огелала е насочена срещу всички бледолики — отвърна му индианецът. — Слизайте от конете и ни предайте оръжието си! Няма да чакаме.
Петдесет чифта очи бяха отправени мрачно към белите и петдесет меднокафяви ръце бяха уловили дръжките на ножовете. Дългия Дейви пръв слезе от мулето си.
— Изпълнете заповедта му! — препоръча той на спътниците си. — Трябва да спечелим време. Нашите сигурно ще дойдат да ни освободят.
Тогава останалите също скочиха на земята и предадоха оръжията си. Както вече споменахме, Вокаде не беше влязъл заедно с тях. Той видя как другарите му бяха обградени и веднага дръпна коня си настрани, за да не бъде забелязан през входа. После скочи от седлото, легна на земята и показа главата си само толкова, колкото да може да погледне в двора.
Онова, което установи, го смая. Позна вожда. Той беше Хонг-пе-те-ке. Тежкия мокасин, предводителят на сиусите огелала, от които Вокаде бе избягал. Как трябваше да постъпи? Дали да препусне обратно към езерото, за да доведе Олд Шетърхенд и хората му? Не. Дойде му една дръзка мисъл. Вокаде се метна на коня си и привидно безгрижен, го накара да влезе в двора.
Тъкмо в този миг сиусите се канеха да вържат пленниците. Конят му направи няколко крачки и спря пред тях.
— Уф! — възкликна младият индианец. — Откога воините на огелаласите завързват с ремъци ръцете на най-добрите си приятели? Тези бледолики са братя на Вокаде!
Внезапното му появяване предизвика всеобща изненада. Тежкия мокасин навъси мрачно вежди, огледа младежа с пронизителен поглед и на свой ред попита:
— Откога белите кучета са братя на огелаласите?
— Откакто спасиха живота на Вокаде.
Погледът на вожда буквално се впи в очите на Вокаде. После той го попита:
— А къде беше Вокаде досега? Защо не се завърна навреме?
— Защото беше пленен от кучетата шошони, но тези четирима бледолики се биха заради него и го спасиха. Показаха му един път, който бързо и лесно го изведе до Йелоустоун, а те самите тръгнаха с него, за да изпушат лулата на мира с Тежкия мокасин.