Колоната на сиусите не следваше течението на реката. За тях това би означавало излишно заобикаляне. Те яздеха към планинските възвишения, носещи името Гърба на слона, а после завиха право към проточилата се надалеч планинска верига, образуваща вододела между Атлантическия и Тихия океан.
Предположението на Дебелия Джими, че Олд Шетърхенд се намира вече нейде наблизо, беше напълно вярно. Едва бе изминал три четвърти час, откакто сиусите бяха изчезнали зад височините, когато той се появи откъм север заедно със своите шошони и упсароки, следвайки съвсем точно пътя, по който бяха минали в тръс конете на петимата бегълци.
Ловецът яздеше начело на колоната заедно със сина на вожда на шошоните и жреца на упсароките. Погледът му не се отделяше от земята. Не можеше да му убегне и най-незначителният признак за това, че тук бяха яздили хора. Отначало той се стъписа при гледката на въображаемата постройка, но веднага отговори на въпроса на жреца:
— Да, спомням си. Това не е къща, а скала. Бил съм вече вътре и бих се учудил, ако и онези, които търсим, не са влизали в нея, за да огледат мястото. То e heavens!
При това възклицание Олд Шетърхенд скочи от коня и започна да оглежда твърдата базалтова скала. Беше се натъкнал на мястото, откъдето сиусите се бяха отправили на път.
— Тук са яздили много хора, и то преди не повече от час — заяви той. — Страхувам се, че са били сиусите! Та кой ли друг освен тях би могъл да се намира тук в такава численост? «Къщата» ми се струва подозрителна. Нека се разпръснем и да я обградим!
Предвождани от Олд Шетърхенд, всички се понесоха напред в галоп. Приличната на сграда скала бе заобиколена от всички страни и най-напред вътре влезе сам Олд Шетърхенд. Той остави на спътниците си указанието да го последват само ако чуят изстрелите му.
Измина доста време, преди отново да се появи. Изражението на лицето му беше сериозно и замислено. Той каза:
— Нямаме никакво време за губене, защото белите мъже и Вокаде са били пленени от сиусите и преди един час са били отведени оттук.
— Сигурен ли е моят бял брат? — осведоми се жрецът Огненото сърце.
— Да. Видях следите им и подробно ги разчетох. Дебелия Джими ми е оставил знак и се надявам, че по-нататък ще намерим още такива знаци.
Той показа малкото парченце кожа. По него имаше само пет или шест косъма, което бе сигурен признак, че то е от «плешивия» кожух на Дебелия.
— Какво мисли да предприеме Олд Шетърхенд? — попита индианецът. — Ще тръгне ли по петите на огелаласите?
— Да.
— Ами ако се върнем и се присъединим към Винету, няма ли също така сигурно да ги срещнем край Реката на огнената дупка?
— Да, ще ги срещнем, но е по-добре враговете ни да бъдат между нашите два отряда. И тъй, трябва да ги следваме съвсем отблизо. Или моите червенокожи братя са на друго мнение?
— Не — отвърна великанът с гневен глас. — Радваме се, че се натъкнахме на следите на огелаласите. Техен предводител е Тежкия мокасин и аз жадувам да ми падне в ръцете. Да тръгваме!
11. глава
В смъртна опасност
Дирята се разчиташе много трудно и бяха принудени да яздят твърде бавно. Всичко наоколо бе покрито с вулканични скали и за истински отпечатъци от конски копита не можеше да става и дума. Единствените доста несигурни опорни точки бяха малките камъчета, разтрошени от стъпките на конете. Необходимо бе силно изострено внимание. Малките парченца кожа на Джими, намирани от време на време, оказваха значителна помощ.
След известно разстояние дирята се отклони повече на югозапад. Достигнаха подножието на височините, образуващи вододела. Който се изкачи на тях, може да види от дясната страна потоците, чиито води минават през Йелоустоун, Мисури и Мисисипи, за да се влеят в Мексиканския залив, докато водите отляво се събират в Змийската река и се изливат в Тихия океан.
Тази местност не беше вече тъй гола, както досега. Наоколо имаше хумусна почва и потоците не съдържаха сяра. Прясната им годна за пиене вода даваше възможност да се развие растителен свят. Затова тук имаше трева, храсти и дървета, а сега и следата стана по-ясна. Но за съжаление нямаха възможността да яздят по нея дълго, защото денят си отиваше. Следователно трябваше да пришпорят конете си да галопират колкото можеха по-бързо, ако искаха да използват времето, оставащо до настъпването на тъмнината.