Следите на огелаласите все още се различаваха, макар и да си личеше, че са оставени предишния ден. Бяха се спуснали вече на около стотина метра, когато гората изведнъж свърши, и то толкова внезапно, че краят й образуваше рязко очертана линия. Но малко по-нататък по течението на реката гората достигаше чак до самото дъно на долината. Сега вече изгледът над долината беше напълно открит и онова, което човешкото око можеше да забележи, бе направо удивително.
Горната част от долината на Медисън, носеща тук многозначителното име Река на огнената дупка, е може би най-поразителната местност от националния парк. Дълга много, много мили, а на места широка две, та дори и три мили, тя разполага със стотици гейзери и горещи извори. Някои от тях изхвърлят водните си струи на стотина метра височина. От безбройни пукнатини в земята излизат газове с миризма на сяра, а въздухът непрестанно е изпълнен с гореща пара.
На слънчевата светлина ярко блестят снежнобелите варовити наслойки, образуващи «капаците» на подземните котли. На други места пък земната повърхност не се състои от здрава почва, а от гъста воняща кал, чиято температура е твърде различна. Ту тук, ту там земята внезапно се надига във формата на шапка, издува се бавно нагоре като мехур, а после се пуква, оставяйки широка бездънна яма, над която нависоко се издигат облаци пара. Тези мехури и ями изникват и изчезват ту на едно, ту на друго място. Следователно са подвижни. Тежко и горко на онзи, който попадне над някое от тези места! Миг преди това той е имал под краката си здрава почва, но ето че изведнъж земята започва да се нажежава и да се повдига. Само някой рискован скок, само светкавично бягство би могло да спаси човека в подобен случай.
Но избягаш ли от един мехур, близо до теб се надига втори, трети. Оказва се, че просто си застанал върху съвсем тънка земна кора, почти непосредствено над страшните дълбини на земните недра.
А тежко и на онзи, който отдалече вземе споменатата кал за земна маса, способна да го издържи! Вярно, че тази кал изглежда като мочурище, през което човек все пак би могъл някак си да мине. Обаче калта се поддържа на повърхността само от вулканичните газове и пари, също както при варенето на месо сивокафявата пяна се държи и се движи на повърхността на врящата вода.
Навсякъде земята потъва под краката, а оставените стъпки веднага се изпълват с гъста жълто-зелена воняща течност.
Отвсякъде се разнасят различни шумове, всичко ври, кипи, свири, съска, бучи и тътне. Наоколо излита вода или хвърчат огромни късове кал. Хвърлиш ли голям камък в някоя от тези появяващи се и изчезващи ями, то изглежда сякаш нанасяш обида на духовете от подземния свят. Водата и калта изпадат в диво безпокойство. Надигат се нагоре, плискат се и преливат, като че ли искат да повлекат злосторника със себе си към страшна гибел.
Водата в този адски котел има най-различен цвят: млечнобял, яркочервен, небесносин, сернистожълт, а често тя е и прозрачна като стъкло. По повърхността й се виждат дълги бели нишки, напомнящи коприна или някаква гъста слуз с цвета на олово, покриваща само за минути с дебела твърда кора всеки предмет, до който се допре.
Случва се водата в някоя дупка да блести в най-красивото тревистозелено. Изведнъж отстрани сякаш се отварят малки вентили и от тях излитат, смесвайки се със зелената вода, водни струи, искрящи във всички цветове на дъгата. Гледката е великолепна, несравнима, райска, но същевременно е и потресаваща, страшна, пъклена!
И тъй в тази местност бе дошъл Олд Шетърхенд с воините си и от горския гъсталак, вдъхващ чувство на уют и безопасност, те наблюдаваха приковаващата и страшна игра на природата.
На това място долината бе широка само около половин английска миля. Малко по-нагоре двете й страни се приближаваха толкова много една към друга, че изглеждаше сякаш реката едва намира място да провре между тях своите мръсни, коварно проблясващи води. По-надолу гледката беше съвършено същата. От едната теснина до другата разстоянието възлизаше най-много на една английска миля.
Реката, в която се вливаха горещите извори и затова в нея нямаше никаква риба, течеше покрай отсамната страна на долината. Както вече споменахме, този склон бе покрит с гора и беше доста стръмен, но все пак проходим. Отсрещната страна обаче представляваше отвесна стена, издигната сякаш с помощта на зидарски отвее. Състоеше се от черна скала, насечена в горната си част също като зъбците на бойна кула, и се отдръпваше доста силно назад така, че от горната теснина до долната образуваше почти полукръг. Но с това долината съвсем не се разширяваше, тъй като точно срещу мястото, където бе застанал Олд Шетърхенд, отгоре по тъмната скала се спускаше, а можеше да се каже и че се изкачваше по нея, някакво природно образование, чието широко подножие достигаше почти до отвъдния бряг на реката.