— Вокаде не е извършил нищо лошо, следователно няма какво да признава — отвърна младежът.
— Вокаде лъже. Ако беше пожелал да ни каже истината, присъдата му щеше да бъде по-лека.
— Присъдата ми ще е една и съща, все едно дали съм виновен, или не. Решили сте, че непременно трябва да умра!
— Вокаде е млад. А мислите на младостта не стигат много надалеч. Често тя не знае твърде добре какво върши. Ето защо ние сме готови да проявим милосърдие. Но виновният трябва да бъде искрен!
— Вокаде няма какво да ви каже!
При тези думи по лицето на вожда пробягна ехидна усмивка. Той продължи:
— Тогава Вокаде е страхливец. Той се бои. Има смелостта да върши злини, но му липсва смелост да си признае. Въпреки младостта си Вокаде е като някоя баба, която започва да реве от страх, щом я ухапе комар!
Никой индианец не търпи да го нарекат страхливец, без да покаже веднага, че е храбър. Привикнал на лишения, трудности и какви ли не болки от най-ранна младост, той не се бои от смъртта. Убеден е, че веднага след нея ще попадне във Вечните ловни полета.
Едва вождът бе изрекъл тази обида и Вокаде незабавно се защити:
— Вокаде уби белия бизон. Всички сиу-огелаласи го знаят!
— Но никой от тях не е бил с тебе. Ти донесе кожата, това е, което знаем. Нищо друго. А е съвсем просто: нейде из прерията лежи умрял бял бизон. Вокаде минава оттам, одира му кожата, донася я у дома си и казва, че е убил бизона.
— Това е лъжа! Никой умрял бизон не остава да лежи непокътнат в прерията. Лешоядите и койотите го изяждат!
— Койотът си ти!
— Уф! — извика Вокаде, полагайки бесни усилия да скъса ремъците си. — Ако не бях вързан, щях да ти покажа дали съм страхлив прериен вълк, или не!
— Вече ни показа. Ти си страхливец, понеже се боиш да ни кажеш истината!
— Не съм отричал от страх, а защото се съобразявах с моите спътници.
— Уф! Значи сега признаваш, че си виновен? Разкажи ни какво си направил!
— Това може да стане само с няколко думи. Отправих се бързо към вигвама на Ловеца на мечки, за да известя, че сте го заловили. После потеглихме на път, за да го освободим.
— Кои потеглихте?
— Ние петимата: синът на Ловеца на мечки, Джими, Дейви, Франк и Вокаде.
— И Вокаде обикна бледоликите много, нали?
— Да! Един от тях струва много повече от сто огелаласи. Вождът огледа кръга от воини и тайно се зарадва на впечатлението, което им бяха направили последните думи на червенокожия младеж. После той го попита:
— Знаеш ли какво рискуваш с това признание?
— Да! Ще ме убиете!
— След хиляди мъчения!
— Не ме е страх от тях.
— Те ще започнат веднага! Доведете тук сина на Ловеца на мечки!
Сега Мартин беше отведен при него и изправен до Вокаде, която сцена бе вече наблюдавана от Олд Шетърхенд.
— Ти чу ли и разбра ли какво каза Вокаде? — попита го вождът.
— Да.
— Той ви е повикал, за да освободите пленниците. Пет плъха тръгват в поход да изядат петдесет мечки! Глупостта ви е изсушила мозъците.
— С мечки ли ще се сравнявате? — възкликна Мартин. — Вие сте страхливи лешояди, криещи се сред скалите!
— Ще съжаляваш за тези думи! И двамата ще умрете сега веднага!
Вождът ги погледна остро, за да види какво е въздействието на думите му. Вокаде се държеше така, сякаш изобщо не ги беше чул. Но лицето на Мартин пребледня, макар че той полагаше неимоверни усилия да прикрие уплахата си.
— Тежкия мокасин вижда, че двамата сте сърдечни приятели — продължи вождът. — Той ще ви даде радостната възможност да умрете заедно. Едновременно ще изпитате сладостта на смъртта, бавно, изцяло, до дъно. А понеже приятелството ви е единствено по рода си, и във Вечните ловни полета ще отидете по единствен по рода си начин.
Той се изправи на крака, излезе извън кръга и се запъти към вала, издигнат около калния кратер.
— Ето го вашия гроб! — каза той. — След няколко минути ще се намерите в него! — При тези думи вождът посочи към зейналата яма, откъдето се издигаха вонящи изпарения.
Това беше страшна закана. Бащата на Мартин нададе онзи вик на ужас, който Олд Шетърхенд и спътниците му бяха чули горе на височината отвъд реката. Бауман напрегна всички сили, за да разхлаби или скъса ремъците си. Откакто бе попаднал в плен, той нито с една дума, нито пък с някоя гримаса беше показал колко нещастен се чувстваше. Бе твърде горд, за да го издаде. Но сега, когато чу каква опасност заплашваше сина му, със самообладанието му бе свършено. Той извика: