— Не, това не, това не! Хвърлете мен в кратера, мене, само не него!
— Мълчи! — извика грубо вождът. — Ти би започнал да виеш от ужас, ако трябваше да умреш от смъртта, която очаква сина ти!
— Не, не, нито звук няма да чуете от мен!
— Ще започнеш да виеш още докато ти описвам тази смърт. Да не си мислиш, че момчето ти и предателят Вокаде ще бъдат хвърлени просто ей така в зейналия отвор? Лъжеш се. Съвсем точно се знае кога калта се покачва и кога спада. Знае се и докъде достига. Ще завържем момчето ти и предателя за ласа и ще ги хвърлим в кратера. Но те няма да паднат в него, понеже ласата ще ги задържат. Ще увиснат на такава дълбочина, че калта да се покачи само до глезените им. После ще ги спуснем малко по-надолу, та при следващото надигане на калта тя да достигне до колената им. И така те ще потъват все повече и повече, а телата им бавно ще се пекат отдолу нагоре в горещата кал. Все още ли имаш желание да умреш от такава смърт вместо сина си?
— Да, да! — извика измъченият Бауман. — Нека бъда аз на неговото място, нека бъда аз!
— Не! Ти ще издъхнеш заедно с другите на кола на мъченията при гробницата на вождовете. А сега ще трябва да видиш как синът ти потъва в калния кратер!
— Мартин, Мартин, сине мой! — извика отчаяно бащата.
— Татко, татко! — извика младежът, обхванат от страх.
— Мълчи! — подвикна му тихо Вокаде. — Нека умрем, без да им направим удоволствието да видят болката, изписана по лицата ни.
Старият Бауман напъваше ремъците си, но единственият резултат беше, че те се врязаха в месата му почти до костите.
— Чуваш ли как синът ти пищи и се вайка? — подвикна му вождът. — Мълчи и се радвай, защото ще ти дадем възможност да виждаш по-добре от нас! Нека пленниците бъдат свалени от камъните и вързани на конете им, за да бъдат нависоко и да могат да наблюдават всичко много по-добре! А двете момчета свържете така, че да не могат и малкото си пръстче да помръднат. После ги отнесете до бездната на смъртта!
Заповедта му беше изпълнена веднага. Неколцина от огелаласите хванаха Вокаде и Мартин, за да ги помъкнат към калния вулкан. Другите пленници бяха вдигнати и завързани здраво върху конете им.
Бауман стисна силно зъби, за да не се изтръгне от него вече нито един стон.
— Ужасно! — изскърца със зъби Дейви, като се обърна към Джими. — Помощта сигурно ще дойде, но за тези две добри момчета ще бъде във всеки случай твърде закъсняла. Ние двамата сме виновни за смъртта им. Не трябваше да се съгласяваме с техния план.
— Прав си и… но я слушай!
Беше се разнесъл дрезгавият крясък на лешояд. Огелаласите не му обърнаха никакво внимание.
— Това е сигналът на Олд Шетърхенд — прошепна Джими. — Говорил ни е за него и е наподобявал този вик пред нас.
— Господи! Де да е така!
— Дано не се лъжа! Ако предположението ми е вярно, тогава Олд Шетърхенд е следвал нашата диря и би трябвало да се появи ей от онази височина. Погледни към гората! Забелязваш ли нещо?
— Да, да! — отвърна тихо Дейви. — Движи се едно-единствено дърво. Виждам как върхът му се клати. Това не става без някаква причина. Значи там има хора.
— Сега и аз го виждам. Но да си обърнем главите, за да не би огелаласите да заподозрат нещо!
И със силен глас той извика по посока на кратера на немски език:
— Мистър Мартин, смелост! Помощта е тук. Току-що нашите приятели ни дадоха знак!
Той постъпи умно, като избягна да спомене друго име, защото огелаласите щяха да го доловят.
— Защо лае това куче? — разгневи се вождът. — Да няма и то желание да умре в калта?
За щастие той се задоволи само с тази остра забележка. Конете на пленниците стояха толкова близо един до друг, че те можеха да разговарят даже шепнешком. Ръцете им бяха извити и вързани отзад на гърба, а краката им бяха свързани един за друг с помощта на ремък, който минаваше под корема на конете.
— Слушай, Дейви — зашепна Джими, — никой не държи юздите на нашите животни. Всъщност сме наполовина свободни. Наемаш ли се да управляваш старото си муле, въпреки че си вързан?
— Не се тревожи! Така ще го притисна между краката си, че ще бъде цяло удоволствие да наблюдаваш как ще полети.
— Моята стара кранта също ще ми се подчини. Чакай! Боже помози! Започва се! Помощта идва твърде късно… твърде късно!
Точно в този миг земята започна да трепери под копитата на конете — отначало леко, а после все по-силно и нейде дълбоко от земните недра долетя някакво тътнещо бучене. Гейзерът се канеше да започне дейността си.
Макар че от миналата вечер до сега конете донякъде бяха попривикнали на това треперене на земната повърхност, сега, застанали толкова близо пред кратера, те все пак станаха неспокойни.