Наистина ли никой? О, все пак се намери един, който реши да рискува, и той бе вождът Хонг-пе-те-ке. Сиусът бе получил от Боб толкова силен удар с клона, че се беше строполил на земята. После Боб коленичи до младия си господар и се зае да се грижи за него, забравяйки всичко около себе си.
— Мой добър, добър масса Мартин! — възкликна верният, но не особено благоразумен негър. — Ето негов храбър масер Боб! Той пререже бързо ремъци на масса Мартин.
Вождът се беше изправил на крака и сега вадеше ножа си, за да прониже чернокожия. Но в този миг дочу крясъците на неприятелите и видя, че хората му вече бягат, а пленниците се понесоха в галоп, за да се измъкнат на първо време от опасната близост на огелаласите. Разбра, че и той е принуден да побегне. Ала вождът не беше човек, който да се откаже от всякакво предимство или изгода. За миг изтича до коня си и се намери на седлото. Цяло щастие бе, че всички негови хора бяха вързали пушките за седлата си! Той накара своя кон да се приближи до Бауман, чийто жребец се беше подплашил и в този миг правеше скок във въздуха и с четирите си крака едновременно. С бързо движение улови юздите му, проехтя остър пронизителен вик, с който вождът пришпори собствения си кон, и той полетя нагоре срещу течението на реката, повличайки със себе си и жребеца на Бауман заедно с ездача.
12. глава
При устата на ада
Сиу-огелаласите бяха убедени, че по горното течение на реката няма да срещнат никакви неприятели. А щом достигнеха гробницата на вождовете, те мислеха, че ще бъдат в безопасност, понеже тамошната местност им предлагаше чудесно прикритие. Обаче скоро щяха да разберат, че тази заблуда щеше да се окаже съдбоносна и че освен това бяха подценили силата на противника си.
Както вече споменахме, рано сутринта на предишния ден, преди още Олд Шетърхенд да беше потеглил към Йелоустоун, Винету бе получил указанието заедно с останалите при него воини да се отправи към Устата на ада и там да очаква приятеля си.
Вождът на апачите добросъвестно се беше придържал към това.
Той бе напуснал бивака малко след потеглянето на Олд Шетърхенд и беше яздил със своите индианци толкова бързо, че още късно следобед достигнаха източното подножие на Планините на огнената дупка. Оттук нагоре водеше клисура, която ставаше все по-тясна и по-стръмна. Тя е била образувана от поток, чийто извор се намираше горе на височината. Когато се изкачиха нависоко, конниците попаднаха сред девствена гора, където, изглежда, човешки крак още не беше стъпвал.
Но апачът знаеше пътя съвсем точно. Той яздеше толкова самоуверено, сякаш между високите дървета пред себе си виждаше някоя ясно очертана пътека. Отначало продължиха да се изкачват право нагоре по стръмния склон, после свиха настрани и най-сетне, след като прехвърлиха хребета, започнаха да се спускат пак в някаква клисура, провирайки се между пръснатите наоколо огромни скални късове.
В този миг пред тях проехтя някакъв страхотен трясък, сякаш бе експлодирало значително количество динамит, и то толкова ненадейно, че конете се подплашиха. Последваха изстрели като от оръдия на тежка артилерия. После се разнесе грохотът на непрекъсната пушечна стрелба, който постепенно премина в различни шумове като пукот, трещене и пращене, свирене и съскане, като че ли пред изумените конници бе запален някакъв огромен фойерверк.
— Уф! — извика Смелия бик. — Какво е това?
— Козо-тип-тупа, Устата на ада — отговори Винету. — Моят брат ще я види веднага как изригва.
Той накара коня си да направи само още няколко крачки, после дръпна юздите му и се извърна назад към червенокожите воини:
— Нека моите братя се приближат! Долу се е отворила Устата на ада. — Той посочи надолу към зейналата под тях бездна и индианците бързо го последваха.
Както видяха, те се бяха озовали пред отвесна скала, която се спускаше може би на стотина метра, а долу бе разположена долината на Реката на огнената дупка. Точно пред тях на отвъдния бряг от земята изригна воден стълб с диаметър от около седем метра и около петнадесет метра височина, образувайки горе нещо като топчеста дръжка на бастун, от която излетяха към небето многобройни водни струи с дебелината на човешка ръка, някои от които надхвърляха на дължина тридесет метра. Водата беше гореща, защото гигантският фонтан, разтворил се горе като чадър, бе обгърнат с полупрозрачна пелена от бяла пара.
Тъкмо зад това чудо на природата високият бряг се отдръпваше назад, тъй че в скалите се образуваше дълбока котловина, на чийто заден ръб сякаш беше кацнало залязващото слънце. Лъчите му огряваха водния стълб и той блестеше и искреше в най-великолепни цветове. Ако наблюдаващите хора се намираха на някое друго място по-настрани, щяха да забележат във водата и около нея трептенето на хиляди разноцветни дъги.