Въпросите следваха един след друг и тя едва смогваше да им отговаря.
— Защо не вземете да млъкнете за малко и да оставите жената да ви отговори! — изрече внезапно топъл дрезгав глас иззад гърба на Анна. — Ставрос, къде са ги обноските, човече? Няма ли да донесеш на дамата нещо за пиене, а?!
И преди Анна да успее да се обърне, за да провери кой е собственикът на гласа, който го издаваше, че пуши по двайсет цигари „Карелия“ без филтър на ден, човекът вече се ръкуваше с нея. Беше висок за грък, със силно, грубо, яко телосложение и широка усмивка. „Никога досега не съм виждала този човек, трябва да е рибар“ — каза си тя, докато отвръщаше на ръкостискането му. Загорялата от слънцето кожа, силната ръка и здравите мускули може и да бяха характерни за рибар, но ароматът на одеколон, перфектните дънки, скъпата черна тениска и модерните меки обувки говореха за друго.
— Казвам се Антонис Зеврос — представи се той, показвайки съвършено белите си зъби, и дръпна един стол до нея. — Може ли? — попита, но докато вече сядаше. — Аз съм собственик на ей онази таверна там! — и посочи с брадичка към ресторанта от другата страна на площада.
Говореше английски с тежък гръцки акцент, обагрен с американски.
— Радвам се да се запозная с теб, госпожице Анна, и още повече се радвам, че мога да поговоря английски с теб! Живях двайсет години в Чикаго и езикът ми липсва. Върнах се на острова миналата година заради старата ми майка, която се разболя и се наложи да я гледам. Мислеше, че ще умре, горката — продължаваше да нарежда той, без да позволи на Анна да каже и думица. Не че това не я устройваше. — Пристигнах и веднага тръгнахме по разни лекари в Атина. Всички бяхме много уплашени, че ще я загубим.
— Е, оправи ли се? — успя да попита Анна.
— О, и още как! Припка дори! Очевидно е било номер, за да ме примами обратно тук! — отговори през смях той. — Не че се оплаквам, разбира се! Беше за добро. И без това ми се прибираше вкъщи.
— Защо? Чикаго не ти ли харесваше повече?
— Може и така да се каже. Великата американска мечта се оказа малко гнила. Американска съпруга, американска къща, американски бизнес — въобще всички предпоставки за катастрофа, както би се изразил Алексис Зорбас. Не се получи.
Залята от толкова лична информация от напълно непознат човек, Анна просто седеше и слушаше. Събралата се около нея тълпа бавно се разпръсна — всеки се върна към работата си. Ставрос донесе на Анна леденостудена лимонада, а Антонис Зеврос седеше на стола до нея и я гледаше как тя отпива от чашата под хладната сянка. Антонис не беше млад, но не беше и стар — вероятно някъде между четиресет- и шейсетгодишен. Беше трудно да се определи. Усмихнатите му очи бяха с цвят на меласа, челюстта му беше здрава и силна, бръчките — многобройни и дълбоки. Бръчки, чиято история в момента тя научаваше, независимо дали искаше, или не. Гъстата му коса, която покриваше ушите му и падаше на меки къдрици над очите му, беше все още черна, само тук-там с леки пръски сребристо. За разлика от неговата, косата на Макс вече беше почти побеляла.
— Радваш ли се, че се върна у дома? — попита го тя по едно време.
— Не можеш да си представиш колко години страдах по този остров, как ми липсваше! — отговори той. — Сега обаче ми липсва животът там! — засмя се и добави: — Такива сме си ние, човешките същества, все искаме онова, което нямаме!
Антонис Зеврос беше спонтанен, шумен и самовлюбен — типичен грък, каза си Анна и се усмихна на себе си. Но въпреки това тя го хареса — блясъкът в очите му и широката му усмивка бяха заразителни. Беше ѝ забавно как той я нарича „госпожице Анна“ и как набързо я привлече в разговора.
— Е, госпожице Анна, май и ти си разведена като мен, а? — изтърси по едно време Антонис по онзи така безпардонен за гърците начин, който гарантирано шокира англичаните.
— Не! — чу се да отвръща рязко Анна, възмутена от подобно предположение.
Семейното ѝ положение не беше нещо, което тя искаше да обсъжда с когото и да било, а точно в този момент думата „развод“ изобщо не фигурираше в речника ѝ. „Гръцката тактичност“, както я наричаше Макс — не беше предназначена да обиди човека, но обикновено правеше точно това. И независимо колко пъти Анна се беше опитвала да обясни на съпруга си, че тук никой не говори със злоба за и към другия, в крайна сметка мнението му се потвърждаваше.
„Добре де — отвръщаше в такива случаи Макс. — Вярно е, че малко съм понапълнял, но защо чичо ти трябва да привлича вниманието на всички към този факт, а?!“
— Няма значение! — продължи Антонис в блажено неведение за това какво се крие зад реакцията на Анна. — Колко време смяташ да останеш тук? Трябва някой път да се отбиеш за вечеря в моята таверна! Като мой гост, разбира се. Какво ще кажеш за довечера, а?