Корабът се нарича „Дорик“, а ние сме на борда му вече шест седмици. Никога през живота си не съм работил по-трудна работа от тази, обаче нямам нищо против, защото знам защо го правя — за нас! Утре ще стигнем до първото си пристанище — в Италия, и ще ни позволят да слезем на сушата, така че ще пратя това писмо именно оттам.
Въпреки че работата е тежка, на мен ми доставя удоволствие, а и научавам страшно много неща…
Алексис продължаваше все в същия дух и на следващите няколко страници. Гласът му сякаш отекваше в съзнанието на Урания. Тя продължи да чете и препрочете писмото най-малко четири пъти, а когато Калиопа се прибра у дома, двете го прочетоха още веднъж. Просто не можеше да му се насити. Искаше да си представи всичко, в най-големи подробности. Той беше толкова далече, чакаха го екзотични нови светове, нови хоризонти, нови небеса и морета. Обещанието за нов живот изглеждаше по-близо отвсякога и тя нямаше търпение да го види и почувства лично.
На следващия ден, след като всички се бяха изредили да четат официалното писмо от Алексис, тя го върна обратно в плика, който постави внимателно между страниците на един от учебниците си и го взе със себе си. Другото, което беше адресирано само за нея, сгъна на малко квадратче и го пъхна в бельото си точно до лявата си гръд.
Знаеше, че всички в училище, включително учителите, очакват да чуят някакви новини от Алексис.
— Изпратено е от Италия! — възкликна щастливо госпожица Евгения, учителката ѝ по география, когато Урания я помоли да разгадае написаното на марката. — Печатът е от Палермо, което е в Сицилия — добави и си сложи очилата, за да огледа всичко по-добре. — Можете ли да повярвате! Нашият Алексис разглежда света! — завърши с неподправено възхищение.
Месеците, които последваха след първото му писмо до следващото, бяха непоносими. За да облекчи болката си, Урания реши да смени редовния плач преди заспиване с писане на писма до него. Всъщност пишеше нещо като дневник, провеждаше виртуален разговор със своя любим — нещо, което повдигаше духа ѝ и я даряваше с надежда. После изчиташе всичко на Калиопа и двете започваха да мечтаят за времето, когато отново ще го видят.
Корабът на Алексис най-сетне пристигна в Кардиф. Чичото на Костандис се оказа наистина мил и отзивчив, както го беше описал племенникът му. Алексис вече можеше да даде на Урания адрес, на който да изпраща писмата си до него. Той се беше притеснявал много как ще бъде приет от чичото на приятеля си, но за щастие, тревогите му бяха неоснователни. Надали можеше да се намери по-мил и гостоприемен човек от Георгиос Мендринос! Той беше пристигнал в Кардиф преди трийсетина години по приблизително същия начин, по който се бяха появили момчетата, затова чувстваше, че да им помогне да пробият в живота, е най-малкото, което може да стори за тях. На него му бяха помогнали други хора, когато беше слязъл от кораба на чуждия бряг, без никакви познания на езика и без пукнат грош в джоба си. Макар и малка, гръцката общност беше сплотена и силна още по негово време и благодарение на нея той беше успял да си стъпи на краката. Впрочем любимият анекдот на Георгиос Мендринос, който той обичаше да разказва на хората, беше точно за това как си е стъпил на краката в Кардиф.
— Намерих си работа в работилницата на обущар! — избоботваше и се заливаше от смях, докато разказваше историята си.
Малко след като пристигнал в Кардиф, Георгиос бил нает за чирак от един гръцки обущар, който го научил на всичко в занаята, а след няколко години, му помогнал да си отвори собствена обущарница. Сега, трийсет години по-късно, той беше смятан за един от най-добрите обущари в целия град. Обущарницата му се казваше „Обувки по поръчка“ и беше много популярна както сред гръцките заселници тук, така и сред местните жители. Беше си намерил достойно място в живота, затова помощта за сина на сестра му и за момчето, което беше пристигнало заедно с него, приемаше като свое задължение. Той също напуснал своя остров много млад и не съжаляваше за нищо друго, освен че никога повече не се беше върнал там да види роднините си и най-вече майка си, преди тя да почине. Искал, но не го направил, а вече било твърде късно.
Къщата на Георгиос Мендринос се намираше недалече от пристанището. Беше малка, част от стара викторианска редица от прилепени една до друга къщи, на два етажа, с по две стаи на всеки стаж. Момчетата никога досега не бяха виждали подобна къща, даже на картинка. Всичко тук им се струваше ужасно тясно. Едрите им атлетични тела бяха в пълен контраст с двете тесни легла и претрупаната стаичка, която бяха принудени да споделят, но въпреки това и двамата бяха повече от благодарни на своя домакин за оказаната доброта и гостоприемството.