Знаеш, че да бъда с теб и да прекарам остатъка от живота си с теб, е и винаги е било единственото, за което някога съм мечтала. Аз пък знам, че ти направи всичко през последните две години, за да помогнеш това да се случи. Но уви, любов моя, Съдбата ни изигра много лоша шега! Майка ти казва, че божията воля била такава и че всичко се случва по някаква причина, ала аз не се сещам за нито една причина, заради която бедната ми сестричка да бъде наказана така жестоко, а ние с теб да бъдем завинаги разделени!
Единственото, което знам, Лекси му, е, че колкото и да ме боли, че съм далече от теб, вече не мога да изоставя Калиопа, за да търся собственото си щастие. Ако го сторя, няма да мога нито да се понасям, нито да бъда щастлива! Знам, че тя си има още много близки от семейството, които биха се грижили за нея, но пък ти знаеш, че двете с нея сме особено близки, откакто се помним, че се грижим една за друга и си помагаме. Затова просто не мога да я изоставя.
Калиопа не знае нищо за моето решение. Би ми се разсърдила много, ако знаеше, че съм ти пратила това писмо. Все още си мисли, че съвсем скоро аз ще дойда при теб. Все пак в най-скоро време ще трябва да събера смелост да се изправя срещу нея и да ѝ съобщя решението си. Правя единствено онова, което ми подсказва сърцето. Ти ме познаваш по-добре от всички останали и съм сигурна, че ще разбереш защо постъпвам така и ще ми простиш!
Когато си готов, ще се радвам да дойдеш да ни видиш, любов моя! И макар че никога не бих искала от теб да ме забравиш, не бих могла да понеса да страдаш за мен! Смятам, че сме длъжни да се опитаме да забравим страстта и копнежа си един по друг, както и желанието си да живеем като съпрузи, и вместо това да се постараем да живеем като братовчеди.
Сърцето ми е пълно с болка! Боли ме за теб, за мен и за Калиопа, но аз доброволно избирам да остана до сестра си. Ще завърша образованието си и ще стана учителка, каквато винаги съм искала да бъда. Това ще бъде моят живот оттук нататък. Ще се постарая да бъда щастлива, както трябва да сториш и ти, Лекси му! Може би майка ти е права. Може би наистина такава е Божията воля!
Твоя любима завинаги,
Урания.
Алексис четеше и препрочиташе писмото, неспособен да повярва на очите си. Думите на Урания сякаш бяха изгубили напълно смисъл за него. Неразбираема плетеница от букви, които го озадачаваха. Колкото повече четеше, толкова повече отмаляваше. Очите му плувнаха в сълзи, които закапаха върху синьото мастило на листа. Как можа Урания да направи това?! Как можа да причини това на тях двамата?! Отпусна се онемял на леглото и хвана отчаяно главата си.
Изведнъж в пристъп на неконтролируем гняв Алексис сграбчи писмото, смачка го на топка и го захвърли през прозореца. Миг по-късно, разбира се, хукна надолу по стълбите, отиде в градината и си го прибра. Оглади листа с ръка, прочете го за кой ли пореден път, сгъна го прилежно и го пъхна в джоба си. После, като полагаше неистови усилия да се овладее, отиде в банята, наплиска лицето си със студена вода, запаса ризата си, грабна си сакото и тръгна към „Свети Никола“. Напусна къщата тихичко, като се постара Костандис и Георгиос да не го усетят. Точно сега нямаше никакво желание да говори с когото и да било. Имаше нужда да остане сам с мислите си. Освен това двамата му приятели бяха твърде заети да следят внимателно новините на Би Би Си.
През последните дни чичо Георгиос беше като залепен за радиото. Развитието на световните събития през последните няколко месеца беше започнало ужасно да го тревожи. В гръцката общност беше започнало да се говори под сурдинка за евентуална война с Германия — перспектива, която всяваше единствено страх и несигурност в сърцата на всички наоколо.
Покоят и тишината в празната църква постепенно успокоиха Алексис. Молитвата винаги му действаше по този начин. За него тя беше форма на медитация, а църквата — място за съзерцание и размишление. Само тук успяваше да подреди мислите си. Както Урания беше открила своето място за размисъл в тяхната тайна пещера на плажа, така се чувстваше и Алексис на дървената пейка в гръцката православна църква в Кардиф, на близо три хиляди километра от своя дом и от хората, които обичаше най-много на този свят.
Алексис си даде сметка, че Урания беше направила своя избор и той няма никакво право да я моли да промени решението си заради него. Изобщо не се съмняваше, че тя го обича, но след като тя беше избрала да се откаже от любовта им заради сестра си Калиопа, значи той беше длъжен да приеме решението ѝ. В едно беше сигурен обаче — обичаше Урания с всяка клетка на младежкото си тяло, но я обичаше като жена и никога нямаше да се научи да я обича с братската любов, която тя искаше от него. Подобно нещо щеше да го убие. Не можеше да се върне на острова и цял живот да се преструва, че са просто братовчеди. Не можеше да понесе да живее близо до нея и да я гледа как се омъжва за друг и как ражда децата на друг мъж?! Най-добре да остане далече от нея, за да издържи. Поне така любовта му щеше да остане завинаги в сърцето му.