— Трябва да се борим, Урания, трябва да се съпротивляваме с всички сили и средства! — каза ѝ той една вечер, докато седяха под звездите в овощната градина на хазяйката, след като всички бяха вечеряли заедно.
Зеленчуците, които кирия Исмини отглеждаше в градината си, бяха важна част от тяхното меню, защото храната по магазините беше започнала да свършва. Вдовицата открай време отглеждаше няколко лехи домати, краставици и подправки за собствена употреба, но сега, когато имаше повече гърла за хранене, ѝ се беше наложило да увеличи както количеството на зеленчуците, така и асортимента им. Хазяйката им беше много общителен човек и посрещаше радушно всички приятели на момичетата си. Тази вечер към тяхната вечеря се беше присъединил Михалис. Всички се насладиха на купите зрял фасул, приготвен и поднесен от двете сестри, а след вечерята си поговориха. Една по една другите жени си легнаха, а с позволението на хазяйката Урания и Михалис останаха да си говорят.
— Не можем да позволим на фашизма да разпростре злите си пипала и при нас! — изрече със страст Михалис. — Ако му позволят, премиерът Метаксас би ни отвел в преизподнята!
— Но той не разбира ли, че Мусолини е чудовище? — възкликна ужасено Урания.
— Не разбира, естествено, защото е същият като него! Мегаломан, симпатизант на фашистите! Ако не беше Чърчил и такива като нас, на които им пука за тази страна, досега да се бяхме съюзили с врага! Представяш ли си, Урания? Гръцкият народ да бъде обречен на срам и позор заради един луд!
Никой до този момент не беше говорил на Урания толкова подробно и изчерпателно по подобни въпроси. В нейното семейство не се говореше за политика, родителите ѝ бяха простички, необразовани хора, които не разбираха от такива работи. Но Михалис я накара да се замисли и за тях, да задава въпроси и да се интересува. Уж не беше много по-голям от нея, а знаеше толкова много! Усети в сърцето си странно чувство — привързаност към този късоглед, слабоват, но невероятно умен млад мъж, който говореше красиво, с разбиране и страст, говореше така, че караше всички около него да млъкнат и да го слушат в захлас.
— Имам чувството, че светът е препълнен с луди — отбеляза замислено тя и вдигна очи към обсипаното със звезди небе. — Защо не могат народите да живеят просто в мир? Защо трябва да има толкова много омраза и болка?
— Имаш още много да учиш, Урания му — отвърна нежно Михалис. — Светът наистина е опасно място. Дори не е необходимо да отидеш по-далече от този остров и тази страна, за да забележиш разделението и омразата между хора, които не споделят едни и същи възгледи.
Макар познанията на Урания за политиката и широкия свят да бяха действително ограничени, приятелят ѝ изобщо не можеше да си представи колко много знае тя за липсата на търпимост между хората, за суеверията и предразсъдъците и за невероятните обрати на съдбините човешки.
ТРЕТА ЧАСТ
Неапол, Италия,
1944 година
Първа глава
Първия път, когато я видя, тя беше с гръб към него. Стоеше пред голямата каменна мивка в старата кухня и миеше съдове, тенджери и тигани с вода, стоплена в чайник. Сноп лъчи струеше от високия прозорец в помещението, а прашинките, които танцуваха около нея, просветваха като брилянти. Косата ѝ беше водопад от тъмни къдрици, прихванати на опашка с розова панделка, която беше в тон с розовата домакинска престилка, завързана на кръста ѝ на огромна фльонга, падаща към красиво оформените ѝ задни части. Той забеляза, че голите ѝ крака с цвят на узрели жита бяха покрити до коляното с рокля на цветя, а обувките ѝ отдавна бяха прехвърлили най-добрите си години. Алексис не смееше да помръдне, не смееше дори да си поеме дъх. Страхуваше се, че само ако мигне, това красиво видение ще изчезне и на негово място ще се появи синьора Филомена.
Съзерцава я доста дълго време, докато накрая — както винаги става в такива моменти — момичето не усети, че е наблюдавано, и не се обърна. Би било трудно да се определи кой от двамата се смути повече. Тя поруменя така, че лицето ѝ придоби цвета на престилката ѝ, а по челото на Алексис избиха ситни капчици пот.