Алексис приемаше закачките на приятелите си, без да се обижда, но на съветите им изобщо не обръщаше внимание. Отлично познаваше отношението им към жените, което се изчерпваше с кратката сентенция: „Вкарай я в леглото, направи си удоволствието с нея и после премини на следващата“. Освен това Алексис изобщо не беше сигурен, че Розария също го харесва. Беше сигурен в едно — че е хлътнал здраво по нея и че тя е единственото момиче, което го интересува. Но Розария се оказа твърде различна от повечето неаполитански момичета, които, както Тим не беше пропуснал да му напомни, изгаряха от нетърпение да се хвърлят в обятията на всеки, който е в униформа. Тя се държеше сдържано, гледаше си съвестно работата и излъчваше достойнство, което държеше всички мъже на разстояние. Разговорите на когото и да било от тях с нея трябваше да минават през Алексис, а самият той очакваше с нетърпение подобен момент. Тези разговори станаха най-важната част от деня и за Розария и главната причина, която я караше сутрин да скача при изгрев-слънце. Защото и тя харесваше Алексис много повече, отколкото би посмяла да признае на когото и да било.
Повечето от съюзническите войници я плашеха — бяха или стресиращо белокожи със студени бледи очи, или плашещо черни и огромни като планини. Алексис обаче беше различен. Любезните му маниери я караха да се чувства в безопасност около него и я отпускаха. Когато той беше наблизо, тя забравяше за всичките си проблеми и тревоги. Но макар че Розария хлътваше все повече и повече по Алексис, не можеше и не смееше да го признае. Тя знаеше, че една такава любов ще ѝ донесе единствено неприятности.
Присъствието на Розария в техния щаб промени напълно настройката на Алексис към света и състоянието на духа му. Наближаваше и пролетта, а заедно с нея и целият град беше обхванат от ново, по-позитивно настроение. Сякаш цялото население на Неапол едновременно беше поело в дробовете си колкото е възможно повече кислород и чрез синхронизирано издишване се бе постарало да се отърве от всичките токсични отпадъци, които хората бяха носили в душите си толкова дълго.
Прозорците и вратите на полуразрушените къщи бяха отворени, за да пускат светлина във влажните мрачни стаи. Започна се поголовно пролетно почистване. Килими, дюшеци, чаршафи и одеяла бяха изнасяни навън, за да се проветрят на така дългоочакваното слънце. Розария също се присъедини към този традиционен сезонен ритуал и отвори отдавна залостените прозорци на техния палацо, за да проветри и най-далечните му кътчета.
— Така приветстваме с добре дошъл новия сезон — обясни на Алексис, когато той я попита каква е тази масова истерия по почистването. — Смята се, че е на късмет да започнеш отначало. А точно този дворец тук не е почистван не знам от колко години!
Розария приемаше работата си много сериозно. Всяка сутрин пристигаше точно навреме, за да поеме задълженията си — започваше с чистене на двореца от най-горния етаж и постепенно стигаше до долу, до старата кухня, където се заемаше с готвенето. Тя беше творец в кухнята, вършеше истински чудеса със скромните хранителни порциони и оскъдните продукти, с които разполагаше. Основните съставки, които използваше, бяха брашното и водата, основните блюда, които приготвяше — спагети и пица. Алексис никога през живота си не бе вкусвал спагети като тези на Розария. Майка му и леля му също бяха приготвяли такива — когато беше малък, често ги беше наблюдавал как месят и точат тестото за спагетите, как после го режат и го оставят да съхне. Но нямаше спомен техните спагети да са били толкова вкусни като тези на Розария. Нямаше представа дали беше заради доматения сос, който тя приготвяше от доматите, отглеждани в двора, или заради постоянното си чувство на глад — но всичко сготвено от нея му се струваше божествено.
Кухнята беше любимото му място за срещите с нея. Розария също очакваше с нетърпение появата му и най-вече дните, в които той трябваше да я кара до пазара.
— Как е възможно да бъдеш толкова млада, а толкова добра готвачка? — беше я попитал той един ден, изненадан да установи, че тя готви толкова хубаво, колкото и леля ѝ.
— Може би защото ме е учила леля ми. Или защото обичам да готвя. Или вероятно защото готвя от седемгодишна — беше отвърнала тя, без допълнителни подробности.
Когато първоначалният шок и хаос постепенно утихнаха, неаполитанците се осмелиха да излязат по улиците и площадите, където всевъзможни търговци предлагаха по сергиите си всякакви видове стока. Очертаха се първите добри прояви на малка местна фирма, въпреки че цените на черния пазар превръщаха производството ѝ в почти недостъпно за обикновените хора. Черният пазар беше в апогея си — сергия след сергия, предлагащи какво ли не — от крадени американски цигари до консерви с храна. Войниците — представители на Съюзниците, обикновено се правеха, че не забелязват тези дребни кражби — предпочитаха да се концентрират върху по-големи неща, например постоянно изчезващи от корабите им цели товари със стоки, дело най-вече на Камората, местната неаполитанска мафия. Повечето акостиращи на брега на италианския град кораби бяха натоварени с медицински стоки и лекарства. Най-популярен на черния пазар беше пеницилинът, лекуващ сифилис заболяване, което към края на войната беше достигнало феноменални размери.