Урания беше сигурна, че Калиопа ще го хареса не по-малко от нея самата и ще приветства помощта и познанията му. Знаеше, че тримата ще бъдат страхотен екип. Вече беше споменала за Михалис в писмата до сестра си и Калиопа нямаше търпение да се запознае с младия мъж, който най-сетне беше успял да впечатли упоритата ѝ сестра.
Ала краят на войната изобщо не се виждаше и скоро на двамата им стана пределно ясно, че каквито и планове и мечти да имаха за бъдещето, щяха да бъдат принудени да почакат. Армията имаше нужда от всеки здрав млад мъж, така че съвсем скоро Михалис заедно с повечето приятели и колеги бяха принудени да облекат униформи.
— Да се надяваме, че съвсем скоро пак ще бъдем заедно — каза той на Урания вечерта, когато се отби, за да си вземе довиждане с нея. — Тогава Гърция отново ще бъде свободна и демократична страна.
Нощта беше безоблачна и ярката пълна луна осветяваше лицата им. Бяха се разхождали из градината, а сега седяха под едно натежало от цветове лимоново дърво. Преди това хазяйката ги беше поканила на прощална вечеря, приготвена лично от нея — натъжена заради заминаването на Михалис на фронта, тя искаше да го изпрати по подобаващ начин. Беше заколила любимата си кокошка, беше застлала масата с най-хубавата си покривка и я беше подредила със съдовете си от костен порцелан — и двете част от нейната зестра. Когато вечерята беше приключила, тя церемониално беше изнесла от стаята си бутилка бренди, пазена за много специален случай, и я беше връчила на Михалис, за да я отвори.
— Вечерта изисква тост! — бе изтъкнала усмихнато, докато раздаваше красивите си чаши. — Защото утре нашият скъп Михалис, когото обикнах като син, ще отиде да се бие за нас и заради нас ежедневно ще излага живота си на опасност. Длъжни сме да вдигнем тост за неговата безопасност и да му пожелаем да се върне жив и здрав!
Всички се съгласиха с нея, вдигнаха наздравица за Михалис и му пожелаха скорошно завръщане. А после, както ставаше винаги напоследък, момичетата едно по едно се изнесоха, следвани от хазяйката, за да оставят двамата насаме.
— Ще ме чакаш ли, Урания? — попита Михалис, плъзна ръка през кръста ѝ и я придърпа към себе си.
— Разбира се, че ще те чакам — отговори тя и прокара пръсти по бузата му.
— Ще гледам да се върна по-бързичко! После ще дойда на вашия остров и ще поискам ръката ти от баща ти. Ще разкажеш ли на семейството си за мен, Урания? Ще ме приемеш ли? Ще ме обичаш ли достатъчно, за да станеш моя съпруга, когато тази война свърши?
След тези думи той хвана ръката ѝ, вдигна я към устните си и я целуна.
Очите ѝ най-неочаквано се напълниха с горчиви сълзи, а бурята, която всички тези негови въпроси породиха в душата ѝ, я хвана напълно неподготвена. Някъде дълбоко в нея се надигна едно сладко-горчиво чувство, на устните ѝ запърха едно име. Тя преглътна, за да го избута назад, но името остана да трепти на устните ѝ и да настоява да бъде произнесено. Лекси! Сърцето ѝ се изпълни с тъга. Колебанието ѝ продължи толкова дълго, че тя се отдръпна. Михалис седеше и чакаше, съсипан и отчаян, с пребледняло под лунната светлина лице. Отказът ѝ изглеждаше неизбежен. След още известно време, което му се стори цяла вечност, Урания избърса сълзите си, пое си дълбоко въздух, вдигна гордо глава и изрече:
— Да, Михалис, ще те чакам! — Хвана ръката му и добави: — Ще разкажа на баща си за теб и ще стана твоя съпруга, когато войната свърши. И наистина ще те обичам, имаш думата ми!
Без Михалис Урания се чувстваше уязвима и неспокойна. Новините от Атина започнаха да стават все по-притеснителни и жените не пропускаха нито една информационна емисия по радиото. Германското нахлуване в гръцката столица означаваше, че не след дълго присъствието на немците ще се усети и на остров Лесбос. Слуховете за пристигането им зачестиха и Урания прецени, че за нея би било твърде опасно да стои повече тук. Нямаше друг избор, освен да се върне у дома, при семейството си, и да чака ситуацията да се стабилизира. Талия също се готвеше да се върне на село, където родителите ѝ вече я чакаха с нетърпение. И сестрите стягаха багажа си за дома. Кирия Исмини щеше да остане отново сама.
— Иска ми се да можех да я взема с мен — каза Урания, когато си даде сметка, че всички потеглят по едно и също време. — Какво ще стане с нея, когато остане съвсем сама?
— Ще помоля татко от време на време да ме кара до града, за да я наглеждам — отвърна Талия. — А ако нещата загрубеят, веднага ще дойдем да я приберем при нас.