— Няма да разберете.
Гейдж се усмихна горчиво.
— О, мисля, че разбирам много добре.
Тонът му беше толкова горчив, че тя го погледна. Светлина и мрак. Власт и сила. Лъчите на залязващото слънце оцветяваха косата му в гарвановочерно и въпреки това сините му очи грееха ярко. Изражението му изглеждаше по-меко. Преди тя го бе сметнала едва ли не за грозен, а чертите му — за прекалено груби. И въпреки това тогава, когато не бе видяла никаква красота, тя бе усетила онзи властен ореол, който привличаше всички към него. Всеки път в негово присъствие тя трябваше да се бори, за да откъсне поглед от лицето му. В този момент Гейдж упражняваше същото това очарование, но сега, когато го познаваше с цялото си същество, беше още по-лошо. Тя не само искаше да продължава да го гледа, но и да посегне и да докосне грапавата му буза и…
Брин откъсна погледа си от него и ускори крачка, докато стигнаха до лагера.
Малик вече бе прехвърлен в шатрата, а на малкия огън къкреше заешко задушено. Льофон говореше с един млад войник и погледна с усмивка, когато Гейдж и Брин приближиха.
— Как е Малик? — попита Гейдж.
— Добре е, господарю. Прекара хубав ден. Много хубав. Чувстваше се толкова добре, че изигра с мен една игра на зарове, а после и с други. — Той направи гримаса. — Сега притежава седлото ми. Макар благосклонно да ми позволя на да го използвам, докато намеря пари да го откупя от него.
— Не си ли го уморил? — попита бързо Брин.
Льофон поклати глава.
— Спряхме веднага щом се умори. Аз мислех, че по-бързо ще отпадне. Можех в края на деня да съм богат човек.
Тя не трябваше да отсъства толкова дълго. Това, което тези силни воини смятаха за умора, не беше добре. Брин забърза към шатрата.
Малик вдигна поглед, широко ухилен.
— Добър вечер, Брин. Сега притежавам седло, посребрена юзда и достатъчно злато да…
— Разбрах. — Тенът му беше добър, а тъмните му очи проблясваха. Навярно беше превъзбуден, но по всяка вероятност денят, прекаран в хазартни игри, не му бе навредил. Той беше стигнал до момента, в който духът му се отегчаваше, а това не е добре за тялото. Брин се отпусна и се усмихна.
— Навярно утре ще можеш да дадеш на Льофон възможност да си спечели обратно седлото. — Тя коленичи до него. — Но мисля, че трябва да съм тук, за да се уверя, че не се престараваш.
Усмивката на Малик изчезна, докато й отговаряше:
— Не е необходимо. Не и ако Гейдж… иска да си с него. — Той направи пауза, преди да попита: — Ти не се ли съпротивлява?
Горещина опари бузите й. Тя бе очаквала Малик да е разбрал какво е станало между нея и Гейдж, но не предполагаше, че ще се чувства толкова неудобно… толкова притежавана. Гейдж дори не беше в шатрата и въпреки това Брин се чувстваше така, сякаш той беше все още вътре в нея.
— Не.
— Добре ли мина? Той не те ли нарани?
— Не. — Тя отдръпна завивката и провери раната му. — Нима ти очакваше да ме нарани?
— Не… — Малик сви рамене. — Обикновено не действа със сила при жените, но с теб… Беше крайно необичайно. Радвам се, че се реши да се предадеш.
— Не съм се предала — отвърна тя, ужилена. — Ние се споразумяхме.
— Споразумяхте ли се?
— След два дни тръгваме за Редфърн. — Тя стана на крака. — Ще ти донеса вечерята.
— Брин… — Малик поклати глава. — Знам, че когато нямаш почти нищо друго в живота си, вниманието на един красив негодник като Ричард от Редфърн може да ти изглежда привлекателно, но той не те заслужава. Дори да отидеш в Редфърн, Гейдж няма да ти позволи да се върнеш в леглото му.
— Да се върна… — Внезапно няколко от мъглявите реплики на Гейдж относно Ричард започнаха да се изясняват. — Ричард му е казал, че ме е използвал и по този начин ли?
— С висока оценка и за ентусиазма ти, и за курвенските ти умения. — Малик додаде нежно. — Е, видя, че не заслужава твоята обич.
Тя го погледна, без да може да повярва на ушите си.
— Обич ли?
— Не е ли така? — Малик присви очи, загледан в нея. — Ако не го обичаш, защо тогава искаш да се върнеш в Редфърн?
За миг Брин се изкушаваше да му каже за Адуин. Малик беше мил и щеше да го разбере.
Но той също така щеше да се почувства задължен да каже на Гейдж Дюмон, а нормандецът беше коравосърдечен. Можеше да си помисли, че тя размахва съкровището пред него, за да го привлече в Редфърн само заради Адуин. Нека Гейдж да си мисли, че е достатъчно глупава, за да обожава онова чудовище. В момента той сякаш имаше някакво чувство за притежание спрямо нея, а воинските му инстинкти щяха да го поведат към леговището на Ричард, за да унищожи всякаква заплаха.