— В Нормандия обичаят е замъците да се строят от камък — отвърна Малик.
— Е, в Англия обичаят не е такъв. Тук каменните замъци са рядкост.
— Значи тогава Уилям не се е затруднил много, настъпвайки към Лондон. — Гейдж поклати глава. — Цяло чудо е, че Англия не е била превземана хиляди пъти. — Той пришпори коня си и поведе напред войниците си.
Високите дървени порти се отвориха при тяхното приближаване и насреща им препусна лорд Ричард с широка усмивка на лице.
— Добре дошъл, господарю, много съм щастлив, че премислихте и приехте поканата ми. Надявам се това да означава, че сте се заинтересували от Редфърн?
— Не непременно.
— Сигурен съм, че ще промените решението си. Редфърн е всичко, което може да си пожелаете. — Погледът му се премести върху лечителката. — Брин, надявам се, че си здрава.
Тя се намръщи объркана. Какво кроеше той? Тонът му бе изключително любезен — звучеше така, както го бе чувала да се обръща към високопоставените дами в своя двор.
— Много съм добре.
— Ние така ли ще чакаме, докато двамата си разменяте любезности? — попита Гейдж.
— Разбира се, че не. Моята собствена стая е приготвена за Ваша светлост. — Ричард обърна коня си и мина през портите. — След като си починете, може би ще удостоите с присъствието си трапезата ми? Веднага щом ви зърнах, заръчах на прислугата да приготви хубаво пиршество.
— Не се нуждая от почивка. Пътувахме само два часа от стана ни в гората.
— Простете ми, забравих какви издръжливи воини сте вие, нормандците.
— Брин!
Тя се обърна и видя Делмас, който бързаше към нея през двора. Обля я вълна на отвращение, когато видя почти отчаяното нетърпение в израза му. Сигурно си мислеше, че щом като се е върнала, ще може отново да я използва. Брин бе отсъствала толкова дълго, че бе забравила чувството за безпомощност, от което й се гадеше.
— Какво има? Какво е станало? — Очите на Гейдж се присвиха, когато я погледна.
— Нищо, просто това е моят съпруг.
Малик тихичко подсвирна.
— Съпруг ли? — попита Гейдж със смъртоносна мекота.
— Да.
— Просто? — Повтори Гейдж. — Може ли да те попитам защо не си ми споменала за този… съпруг?
— Защо да споменавам? Каква би била разликата?
Делмас се бе приближил до Гейдж и го гледаше с нетърпение.
— Приемете моите поздрави, господарю. Добре дошли в Редфърн!
Гейдж не му обърна внимание.
— Каква би била разликата ли? Е, никаква, разбира се.
Делмас направи още една стъпка напред.
— Не бих искал да ви обиждам, господарю, но се чудя дали бихте могли за известно време да се оправите без Брин? Отдавна не сме били заедно и аз бих… — Той спря, когато срещна погледа на нормандеца. Направи крачка назад с разширени очи.
Брин осъзна, че Гейдж ще го убие. Делмас бе на косъм от смъртта.
— Не! — Брин дори не разбра как се е измъкнала от каруцата и е застанала между Гейдж и Делмас. Тя избута съпруга си към конюшнята и бързо тръгна след него.
— Брин! — Гласът на Гейдж беше тих, но през нея премина тръпка. — Върни се тук!
Брин не спря, а ускори крачка, докато почти се затича.
— Ще се върна след малко. Сега трябва да поговоря с Делмас.
— Върни се тук!
Брин не се подчини.
— След малко.
За миг тя помисли, че Гейдж ще я последва. Усещаше погледа му по гърба си, докато изчезна в конюшнята. Спря се до самата врата, а сърцето й биеше болезнено силно.
— Блудница! — Ръката на Делмас я плесна по бузата. — Той щеше да ме съсече и само ти си виновна за това.
В нея пламна гняв. Защо се бе намесила? Делмас заслужаваше да умре. Трябваше да задуши порива си да го спасява и да остави Гейдж да я отърве от това бреме.
Делмас вдигна отново ръка.
— Не — каза студено Брин. — Никога повече няма да ме удряш.
Делмас се поколеба и сетне реши да блъфира.
— Ще правя каквото искам. Ти си моя жена. Нищо не се е променило.
— Всичко е променено. — Беше вярно, осъзна внезапно тя. Делмас нито можеше да й помогне, нито да й навреди. Тя се бе освободила от неговото иго толкова отдавна, че дори самият спомен й се струваше странен.
— Защото си курва на нормандеца ли? Ще пратя петиция до църквата да го накара да те върне при мен. Ние сме си дали свят обет.
— Аз не съм давала обет.
Той не обърна внимание на протеста й.
— Дори нормандците не биха се подиграли с указ на Папата.
— Цяла Англия е пламнала. Да не би да мислиш, че църквата ще обърне внимание на оплакванията на един роб?
— Лорд Ричард ще ми помогне — каза Делмас. — Той няма да позволи този нормандец да те притежава.