Брин застана неподвижно.
— Какво си казал на лорд Ричард?
Делмас погледна встрани.
— Казах му каквото трябваше да му кажа. Налагаше се да те докарам тук.
— Гуинтал? Ти си му казал за Гуинтал?
Делмас кимна трескаво.
Брин усети как се разтреперва и придърпа наметалото по-близо до тялото си. Не беше допускала, че Делмас може да каже на някого за съкровището. Трябва наистина да е бил отчаян, за да се довери на Ричард.
— Ти си глупак. Той ще те убие.
— Не, той има нужда от мен. Ние се нуждаем един от друг. — Делмас направи пауза, сетне се усмихна хитро. — Но е вярно, че е жесток човек. Няма да се отнася с теб толкова нежно като мен.
Нежно? Брин се втренчи в него, невярваща на ушите си.
— Довечера можем да избягаме от Редфърн — промълви Делмас. — Не е нужно да имаш нищо общо с лорд Ричард и нормандеца. Можем да се върнем в Гуинтал и да ми дадеш…
— Не. — Дори сега той не можеше да повярва, че повече няма да я използва. Делмас я отвращаваше, не можеше повече да го понесе. — Не мога да отида никъде. Как е лейди Адуин?
Той сви рамене.
— Сигурно е добре.
— Какво искаш да кажеш? Не знаеш ли?
Делмас се намръщи.
— Тя вече не е от значение за нас. Ще съжаляваш за решението си да не дойдеш с мен. Лорд Ричард е…
Брин се обърна към вратата.
— Отивам в замъка да видя Адуин.
— Тя вече не е там.
Брин спря и се обърна.
— Какво?
— Лорд Ричард каза… Тя го обиди. И той пожела да я махнат оттам.
— Обидила го е? — Ръцете на Брин бавно се свиха в юмруци. — Къде е тя?
Делмас кимна към малката стая зад конюшните.
Брин не можеше да повярва. Това бе същата стая, в която беше избягала, за да види кометата. Тя беше по-малка и от бокс за кон. Брин тихо възкликна, тръгна към вратата и я отвори.
Дребна, неподвижна фигурка се бе свила под дрипава завивка върху дървения нар под прозореца. Прекалено неподвижна. Брин бързо прекоси стаята.
— Адуин?
Мили Боже, какво й беше направил той? Очите й бяха хлътнали сред тъмните кръгове, устните й бяха подути и напукани, косата й бе оредяла и безжизнена.
Брин седна на нара и взе ръцете на Адуин в своите. Те бяха студени и отпуснати като нея самата.
— Адуин, събуди се!
Адуин се размърда и отвори очи.
— Брин? — прошепна тя.
Брин си отдъхна.
— Да.
— Аз… мислех, че няма да се върнеш. Той каза, че ти… Думите заглъхнаха и мина миг, преди да продължи. — Толкова бях сама.
Брин премигна, за да задържи сълзите.
— Не трябваше да му вярваш. — Тя дръпна завивката нагоре около раменете на Адуин. Одеялото беше тънко, едва ли я бе топлило кой знае колко. Брин се огледа наоколо и усети прилив на гняв. Постелята бе мръсна, както и единственият малък прозорец. От гредите по тавана висяха паяжини, а от кофата до малкия нар се носеше гадна воня. — Не трябва да вярваш на нищо, което ти казва.
Очите на Адуин се затвориха.
— Знам.
Брин я погледна, сепната. Адуин, която познаваше, никога не би се усъмнила в любимия си Ричард.
— Знаеш ли, той иска да умра.
— Той ли ти го каза?
— Не. — Очите й се отвориха уморено. — Но аз не съм глупава. Той никога не би ме оставил тук без прислужница, ако не искаше да се отърве от мен. Не можех да повярвам… — Гласът й се засили от внезапна свирепост. — Няма да умра. Той не трябваше да прави това. Никой не би трябвало да има правото да изхвърли една жена, сякаш е боклук. Не е справедливо. Няма да му позволя. Не е…
— Шшт. — Адуин бе прекалено възбудена и Брин се побоя, че крехките й сили ще се пречупят. — Няма да умреш. Аз няма да те оставя.
— Да, няма да умра. Кълна се във вярата си в Бога, че няма да умра. — Очите на Адуин се насълзиха. — Но се радвам, че си тук, Брин. Сега ще ми е по-леко. Чувствах се толкова самотна, когато Ричард ми каза, че баща ми е умрял…
— Той ти е казал това? Лорд Келс не е мъртъв. Само е взет в плен.
— Сигурна ли си?
— Взет е в плен в лагера на херцог Уилям. Не съм сигурна какво го очаква, но няма да е смърт.
— Значи и за това ме е излъгал. Колко е жесток. Искал е да отнеме всичките ми надежди… — Очите й отново се затвориха. — Ще бъде ли добре да заспя отново? Мисля, че това ми дава сили. Трябва да се боря…
— Да, заспивай. — Брин стисна ръцете на Адуин с обич и стана. — Остави на мен да се боря.
— Не, трябва аз да го правя.
Брин стоеше и гледаше надолу към Адуин. Беше се променила. Изглеждаше още по-крехка и болна от първите дни, когато Брин бе дошла в Редфърн и въпреки това тя зърна в Адуин сила, която не бе виждала никога преди. Сякаш долавяше проблясването на сабя, която лежи под мътни води.
— Ще го направим заедно — рече нежно Брин.