— Това не е хубаво. Детето е напълно невинно.
— Знам, но то ще бъде красиво като Ричард и все ще ми напомня колко глупава съм била. Когато дойдох за първи път в Редфърн, помислих си, че никога не съм виждала толкова красив мъж. Толкова усмихнат и вежлив беше той. Заслепи ме.
— Ти беше още дете.
— Не е само това. Имам слабостта да обожавам красотата. Дори с годините не можах да прозра какво се крие зад неговата външност. Не смятах, че Господ може да създаде толкова красив човек и да му даде черна душа. — Устните й се изкривиха. — Помниш ли като ти казах колко съм щастлива, че съпругът ми не е като Делмас? Сигурно си ме помислила за голяма глупачка.
— Никога не съм те смятала за глупачка — рече нежно Брин.
— Значи може и да си още по-глупава от мен. — Адуин се усмихна. — Но аз няма да остана глупава. Мога да уча и волята ми не е слаба. Щях да умра в онази конюшня, ако не бях твърдо решена да оживея. Искам да живея, Брин. Искам да оздравея. Ще ми помогнеш ли?
Брин се усмихна.
— Затова се върнах.
Адуин стисна ръката на Брин.
— Знам, че не е честно от моя страна. И ти имаш неприятности. Ами Делмас?
— Лорд Ричард го е отпратил.
— Защо?
Брин извърна очи.
— Лорд Гейдж не го иска тук.
— Алис каза, че нормандецът бил влюбен в теб. Вярно ли е?
— Не, той е влюбен в онова, което се намира между краката ми.
— Но ти каза, че бил мил с теб.
Мил като буря и нежен като нажежен до бяло ръжен. Брин не можеше да не се върне мислено към онзи следобед, когато правиха любов.
— Не съм казала, че е мил с мен.
— Харесва ти да го правиш — рече Адуин, с разширени от смайване очи. — Харесва ти да лягаш с нормандеца. А аз мислех, че не си имала друг избор.
— Така е.
— Но ти му се наслаждаваш. — Тя сбърчи тревожно вежди. — Това не е ли грешно? Имаш съпруг. Това е грях.
— А не е ли грях съпругът ти да те е принудил да се ожениш за него? Не съм давала брачен обет.
— От жените не се изисква да дават обет.
— В Гуинтал се изисква.
— Значи имат много странни закони.
— Справедливи закони. — Брин потупа Адуин по ръката. — Не се тревожи. Спя с нормандеца, защото се налага. Няма да е задълго и съм сигурна, че Господ ще прости на тялото ми, че ме е предало.
— Всеки би ти простил всичко, Брин. Ти си тази, която трябва да ми прости, че те разпитвам. Откъде да знам аз кое е грях и кое не е? Всичко се променя, нали?
— Лежи спокойно. Не е нужно да си прощаваме нищо. Нали сме приятелки? А сега заспивай.
— Брин… — Адуин се поколеба. — Всички чужденци ли са така хубави?
— Какво?
— Ами, нормандецът очевидно ти доставя удоволствие и…
— Не съм казала, че той…
Адуин направи жест на нетърпение.
— Външният му вид очевидно ти харесва.
Широки, корави рамене, очи сини като северното море.
— Да — рече предпазливо тя.
— И този също. — Адуин махна с ръка към спящия Малик. — Той е още по-красив и от съпруга ми. Ричард ми казваше, че нормандците са космати диваци, които се къпели много рядко и имали черни зъби. Ако всички са толкова привлекателни, трябва да е трудно да се прозре злото под повърхността.
— Малик не е нормандец, той е сарацин и не е зъл. Сърцето му е прекрасно като лицето му.
Адуин поклати глава със съмнение.
— И аз мислех така за Ричард. Много трудно е да се разбере какво има зад едно красиво лице.
— Е, нормандците са като саксонците. Някои са хубави, други са грозни. Не трябва да се тревожиш, че са ни завладели. — Брин стана и взе едно одеяло от сандъка с чаршафите. — Тази нощ не трябва да се тревожиш за нищо.
Адуин отново погледна към Алис.
— Горката жена — прошепна тя. — Животът не е справедлив към жените. Би трябвало да има нещо, което да можем да направим…
— Добър ден. — Гейдж енергично влезе в стаята на Адуин. — Как си, Малик?
— Все по-добре. — Той посочи Адуин. — Мога ли да ти представя лейди Адуин? Това е моят приятел лорд Гейдж Дюмон.
— Лорд Гейдж — промълви Адуин. Тя го изучава за момент и после се усмихна, подавайки ръка. — Благодаря ви, че дойдохте в Редфърн.
Гейдж приближи, пое ръката й и грациозно се наведе над нея.
— Ако знаех, че тук се крие толкова красива дама, щях много отдавна да подканя Уилям да завладее Англия.
Брин се втренчи в него, недоумявайки. Маниерите му бяха изискани, усмивката почти мила. Това беше един Гейдж, който не бе виждала никога. Тя улови издайническия поглед на Малик и си спомни какво й бе казал той.