Очите на Брин се разшириха.
— Защо не ми каза?
— Защо? Това бих направил във всяка вражеска земя. — Гейдж свали бронята и туниката си и легна върху мъха до потока. Затвори очи. — Но сега като знам, че си взела присърце моите интереси, нямам никакви колебания да ти позволя да ме пазиш.
Всеки друг би имал по-голяма нужда от защита. Голотата трябваше да го направи уязвим, но не беше така. Той бе целият сякаш от бронз и абанос, огромна, лъскава котка, полегнала на слънце след лова… или преди лова.
— Какво правиш?
Гейдж не отвори очи.
— Мисля, че е ясно. Имах бурна нощ и чувствам, че ми се подремва. Събуди ме, преди да се смрачи.
Брин го погледна несигурно.
— И какво искаш да правя, докато спиш?
— Прави каквото би правила, ако не бях тук. — Той се прозина. — Това е твоето местенце, не моето.
Разбира се, че беше нейното място. Защо толкова се колебаеше? Знаеше отговора. Той трябваше само да влезе някъде и да превърне мястото в неуловимо свое. Брин не беше сигурна, че ще може отново да идва тук, без да вижда едрото му тяло, излегнато на този мъхест бряг.
Е, и тя не бе успяла да спи през нощта, но бе съвсем бодра и имаше много работа. Отдавна не бе идвала тук. Коленичи и започна да плеви бурените от лехите. Уханията бяха замайващи, птиците пееха, слънцето грееше топло и спокойствието, което винаги я обземаше тук, започна да прониква в душата й.
Много по-късно, когато слънчевите лъчи започнаха да хвърлят дълги сенки над полянката, Брин усети, че Гейдж я наблюдава.
Тя погледна през рамо и се усмихна.
— Почти е време да тръгваме.
— Да. — Той се протегна лениво, преди да се изправи и да тръгне към нея. — Какво правиш?
— Плевя. Бурените се опитват да задушат живота на растенията ми.
— И ти се бориш с тях. — Той коленичи и започна да дърпа стръковете натрапници. — И твоите растения ли си имат дракони, с които ти се бориш?
— Разбира се. Там, където има живот, винаги има смърт, която се опитва да го отнеме. Ако не се боря с нея, ще стана част от смъртта и ще се намразя.
— И точно майка ти ли те научи да отглеждаш билки?
Брин кимна.
— От съвсем малка знаех, че трябва да се подготвям за лечителка, да се боря с драконите. — Тя го погледна мрачно. — Тя ми каза, че по света има различни видове воини, а най-добрите са онези, които дават живот, а не го отнемат.
— Не познавам подобни добри воини. Познавам само от другия вид. — Устните на Гейдж се изкривиха. — Като самия мен.
— Но ти можеш да се промениш.
— Само ако се промени светът. — Той посегна да отскубне още един плевел. — Не бих могъл да понеса живот под ботуша на завоевателя. Погледни себе си. Ти си робиня. Каква награда имаш за това, че се бориш с твоите дракони?
— Самата борба — отвърна просто Брин.
Той погледна нагоре и спря насред движението.
— Сияние… — промълви той.
— Какво?
— Нищо. Просто дума, която каза за теб Малик. — Той дръпна бурена и посегна за друг. — Преди да реши, че трябва да се влюби в теб.
Тя се засмя.
— Вие сте странна двойка. Къде се срещнахте?
— Във Византия. — Гейдж се усмихна. — Той прониза ръката ми със сабя.
— Какво?
— В пустинята, когато се връщах в Нормандия, ме нападнаха сарацински разбойници. Малик ги предвождаше.
Брин се намръщи.
— Не мога да повярвам, че Малик е бил разбойник.
— Да, и то какъв. Той и хората му откраднаха всички стоки, конете и каруците от кервана и отпрашиха. След два дни той се върна с коне и достатъчно вода, за да ни изведе от пустинята. — Гейдж се ухили. — Също така превърза ръката ми и дълго ме поучава как да се боря с мъже, които са очевидно по-силни от мен.
— Разбойник…
— В неговото село го мислеха за герой. Бяха изстрадали три сушави години, умираха от глад, а Малик взел нещата в свои ръце. Кажи ми кое би избрала: добрината или живота при същите обстоятелства?
Брин отговори, без да се колебае:
— Живота.
— И аз мислех така. Както мислеше и Малик. Никой не обича живота толкова, колкото него. Освен може би ти. — Той се огледа наоколо. — Той би харесал градината ти.
— Да. — Брин взе импулсивно ръката му и я постави на топлата от слънцето земя. — Тук има толкова много живот. Навсякъде около нас. Усещаш ли го?
— Наистина. — Той обърна обратно ръката си и хвана нейната. — Никога не съм се чувствал по-жив.
Брин пое остро дъх, като срещна погледа му. И тя не се бе чувствала никога по-жива. Сякаш неговата сила за живот се вливаше в нея и я правеше по-силна, водеше я към гребена, където земята среща небето. Тя се усмихна лъчезарно и също стисна ръката му.
— Така е добре.
— Желая те — рече дрезгаво Гейдж. — Искам да съм вътре в теб. Искам да почувствам доколко си жива. Тук. Сега.