Брин погледна намръщено ковчежето. Така значи, пак ще трябва да се изправи срещу презрението на залата. Не искаше ли Гейдж да й покаже по този начин какво ще се случи без неговата защита?
Льофон каза:
— Господарят поръча да почакам, докато отворите сандъчето. Иска да е сигурен, че роклята ви е харесала.
— Отвори го, Брин — каза сърцато Адуин. — Искам да видя подаръка ти.
Адуин бе любопитна като дете. Брин не искаше да я разочарова и бавно вдигна капака.
Искряща коприна в сапфирения цвят на обедното небе сякаш посягаше към нея като жива. Когато я докосна, ахна. Тъканта бе прохладна и мека като крило на пеперуда.
— Дай да видя — каза Адуин.
Брин вдигна роклята високо.
— Прекрасна е! — Очите на Адуин бяха широко разтворени от възхищение. — Никога не съм виждала толкова красиво нещо.
— Коприната е от Византия — каза Малик. — Гейдж даде четири коня за това ковчеже с платове.
— Защо стоиш така? — Адуин попита Брин. — Иди и я облечи!
Не искаше да я облича. Роклята не беше като онази, която зае от Адуин. Това бе рокля от света на Гейдж, имаше странното усещане, че ако я облече, ще стане част от този свят.
— На теб ще стои много по-добре, Адуин.
— Господарят Гейдж каза, че трябва да я облечете вие, госпожице. — Тонът на Льофон бе учтив, но в него бе скрита заповед. — И че аз трябва да се върна по здрач, за да ви придружа до залата. — Той се поклони учтиво. — Мога ли да му кажа, че сте доволна от подаръка?
— Разбира се, че е доволна — каза Адуин. — Кой не би се зарадвал на такъв подарък? И кралица би се гордяла с такава рокля!
— Госпожице? — попита Льофон.
Тя сви рамене уморено.
— Роклята е хубава.
Льофон се поклони и излезе бързо.
— Какво има, Брин? — попита намръщено Адуин. — Не я ли харесваш?
— Харесвам я. — Нямаше смисъл да тревожи Адуин, като й каже какво всъщност означава този подарък. Тя нямаше да разбере, че зад този разкош се крие и нещо друго. От деня на сватбата си Адуин едва ли бе получила подарък от Ричард. — Както отбеляза, това е рокля за кралица.
— И ти ще изглеждаш като кралица в нея — каза нежно Малик.
Брин го изгледа. Миналата седмица Гейдж бе прекарал много часове с Малик. Беше ли му казал за плановете си относно нея? Ако не е, би било чудно Малик да не се е досетил.
— Аз не съм кралица — каза тя и тръгна към преддверието. — Ще изглеждам като сив врабец, нагизден с паунови пера.
— Великолепно — каза Льофон, взе я под ръка и я поведе към полутъмната зала. — Господарят ще бъде доволен.
Тя не отговори. Не се чувстваше блестящо. Беше напрегната, скована и ядосана на безпомощността си. Какво си въобразяваше, че доказва Гейдж с този номер? Тя знаеше какво я очаква в онази зала. Те можеха да скрият презрението си, за да направят удоволствие на нашественика, но Брин знаеше, че я презират. Никакви коприни или показни богатства не можеха…
Но какво е това?
Тя улови с крайчеца на окото си някакво движение и спря.
— Госпожице? — попита Льофон.
Зад ъгъла се мярна сянка и изчезна навън. Прониза я ледена тръпка. Сянката й бе позната.
— Какво има? — Ръката на Льофон посегна към дръжката на меча. — Трябва ли…
— Не, няма нищо. Почакайте тук! — Тя се затича по коридора.
— Госпожице!
Той я последва, но Брин не му обръщаше внимание. Изскочи навън, студеният вятър развя роклята й. Къде отиде той? Вратата на обора бе отворена. Брин пресече двора тичешком и се втурна в обора.
— Делмас!
Той се обърна рязко към нея. Очите му блестяха в светлината на фенера.
— Какво искаш, кучко?
Тя бързо се огледа през рамо. Льофон още не бе излязъл на двора.
— Ела с мен.
Тя изтича към малката стая отзад. Затвори вратата и се облегна запъхтяна на нея.
— Защо се върна? Трябва веднага да се махнеш оттук!
— Много ти се иска, нали? — изръмжа той. — Ти, с тази разкошна рокля и с онова копеле, твоят покровител. Иска ти се да си отида и да забравя всичко, за което съм се бъхтил през тези години. Иска ти се да го дадеш на него. Лорд Ричард ме захвърли в оня коптор оттатък блатата, но не си мисли, че не съм те наблюдавал през тези седмици! Виждах те как се разхождаш усмихната на кон и се смееш с онова норманско куче. Е, вече край. Ще взема своето. Ще отида при него и ще му кажа…
— Не!
— Не ми казвай „не“! — В ъглите на устата му се появи слюнка. — Всички сте против мен! Даже лорд Ричард се кани да ме изостави. Но аз няма да позволя. Ще отида при твоя нормански любовник и ще поискам…
— Делмас, ти не знаеш какво говориш. — Брин скръсти ръце на гърдите си, дано спрат да треперят. — Не трябва да ходиш при него.