Той я зашлеви с всичка сила. Тя залитна и се подпря на стената.
— Курва! — Делмас пристъпи напред и удари отново. — Измамница! — Юмрукът разкъса устната й.
Той е луд, мислеше си тя. Главата й се въртеше. Неговата ярост трябва да се е набирала през тези седмици, за да го лиши както от разум, така и от страх.
— Чуй ме, Делмас. Не ходи при нормандеца. Ще те убие.
— Много те е грижа за мен — озъби се той.
— Не искам да умираш.
— Лъжеш.
Не беше лъжа. Не би могла да го понесе, ако станеше причина за нечия смърт. Никога нямаше да може да погледне Гейдж, без да види вината си.
— Върви си. Няма да останем дълго тук. Ще бъдеш вън от опасност, ако…
Юмрукът му се стовари в корема й. Тя падна на пода. Не можеше да си поеме дъх. С нокти, впити в дъските, Брин се бореше за глътка въздух.
— Ако не беше ти… — хриптеше Делмас. Ръката му я сграбчи за косите и обърна лицето й нагоре. — Можех да стана влиятелен човек. Вие сте виновни — ти и оня норман…
Нещо я караше да се сбие с него или да извика за помощ. Льофон бе наблизо и може би щеше да чуе. Но ако тя успееше да се освободи или дойдеше Льофон, Гейдж щеше да узнае…
Изведнъж осъзна какво трябва да направи. Да отклони гнева на Делмас от Гейдж. Насилието винаги успокояваше Делмас. Ако си го изкараше на нея, може би нямаше да потърси Гейдж. Може би щеше да го убеди да си отиде и да се скрие отново.
— Не бях те виждал толкова смирена — изръмжа Делмас. — Онзи курвенски син те е укротил много добре.
Не беше смирена. Искаше й се да се бори с него, да го удари. Не, трябва да бъде силна. Възможно е да извоюва една малка победа сега, но ще загуби битката, ако отиде при Гейдж и той го убие.
Кръв. По пода капеше кръв от разцепената й устна. Боже, ще трябва да се крия от Гейдж, докато заздравеят тези рани! Тя се стегна. Веднъж да се свърши…
— Ти ще си останеш завинаги роб и докато си жив, ще целуваш ботушите на истинските мъже!
Делмас я ритна с все сила по рамото. Брин прехапа устни, за да не изпищи. Усмири гнева си. Подиграй се с него. Понеси насилието. Остави го да си излее яростта върху теб. Това е единственият начин да опазиш всички от немислимото.
— Удряй ме, но няма да ме накараш да млъкна. Ти никога няма да докопаш съкровището на Гуинтал, защото нямаш куража да…
— Вещица! Уличница! Крадла! — Той подсилваше всяка дума с ритник.
Болка. Можеше да я понесе. Бе изтърпяла много повече в първите дни след сватбата им.
— Крадла ли? Ти си този, който иска да открадне от мен. Ти си крадецът и…
Мрак. Беше ударил главата й в пода. Колко му трябва, за да утихне бесът му? Не трябва да му позволи да я убие… Тялото й е силно като волята й. Тя няма да му позволи да я победи. Доста време трябва да я удря, за да й отнеме живота.
— Спрете, господине. — Думите бяха изречени с ледена отчетливост. — Или с голямо удоволствие ще ви взема главата.
Льофон. Тя отвори с усилие очи. Льофон стоеше до вратата с изваден меч в ръка. Лицето му бе не по-малко красноречиво от думите.
— Това е жена ми и не е ваша работа какво става тук — изсъска Делмас.
— Осмелявам се да възразя. Тя е собственост на моя господар и затова съм длъжен да се намеся. — Мечът помръдна красноречиво. — Отстранете се от нея!
— Не — прошепна Брин и отчаяно погледна Делмас в лицето. Страданията, които понесе, се бяха оказали недостатъчни. Той се страхуваше, но гневът му все още бе опасен. — Оставете ни, капитане.
Льофон поклати глава.
— Не мога, госпожице. — Той отново даде знак с меча. Делмас неохотно я пусна и се отстрани. — Но ще оставя съпруга ви да си отиде невредим. — И додаде мрачно: — Засега. Вие сте ранена и не мога да се грижа за двама ви. Освен това моят господар бездруго ще иска да се отърве от него.
Лицето на Делмас се изкриви, Брин не можа да определи дали е от гняв или от ужас. Той възкликна тихо, мина покрай Льофон и излезе от стаята.
Световъртежът надви и тя затвори очи.
— Избързахте…
— Ако бях дошъл малко по-късно, можех да ви намеря мъртва. Защо не извикахте?
— Прекалено рано…
— Моят господар няма да се съгласи с вас. — Той я вдигна на ръце и я изнесе от обора. — Заповяда ми да ви заведа в залата невредима. Не ми е приятно, че ми попречихте да изпълня тази заповед. Не трябваше да бягате.
Студеният нощен въздух разсея замайването.
— Пуснете ме да се изправя. Къде ме носите?
— При господаря Гейдж.
— В залата? — Тя започна да се бори с него. — Няма да отида там. Трябва да…
— Не в залата. В стаята на господаря. — Той я огледа и се намръщи. — Боя се, че не можете да се появите сред обществото в този вид. Цялата сте в кръв. Ще отида да повикам лорд Гейдж и да го доведа при вас.