— Не се страхувах от него. Боях се за него. Заплашваше да дойде при теб. А знаех, че ти само това чакаш, за да… — Брин замълча.
— Да го убия? Разбира се! — Гейдж я отмести от пътя си и отвори вратата. — Бездруго щях да го убия! Колко любезно щеше да бъде от негова страна да ми предостави такова удобно извинение!
— Не можеш да го направиш. Това не бива да стане. Тези синини са нищо. Аз съм лечителка, а лечителите не убиват. — Гласът й трепереше. В него звучеше отчаяние. — Умолявам те, Гейдж, не го убивай.
Той мина покрай нея.
— Не! — Брин трябваше да пробие стената, която криеше толкова много гняв. Това бе единственият начин да спаси всички. Тя вдигна ръка и го зашлеви с всичка сила.
Главата му се отметна назад от удара. Сърцето й се сви при вида на червените отпечатъци от пръстите й върху бузата му. Тя беше извършила насилие!
Гейдж остана неподвижен. Лицето му не промени непреклонния си израз. Защо не избухва? Тя преглътна и се стегна в очакване на реакцията, която неизбежно щеше да настъпи.
После го удари още веднъж.
Той я изгледа отвисоко. Сините му очи бяха студени като морето.
— Аз не съм твоят съпруг и не давам воля на гнева си пред безпомощни жени. — Изразът на лицето му не се промени и сега. — Това няма да се повтори. Никога.
Вратата се затръшна.
В бравата се завъртя ключ. Звукът я хвърли в паника. Гейдж отиваше да търси Делмас и тя не можеше да се намеси! Роклята… Къде е роклята й?
Тя зърна нещо синьо да лъщи до леглото и отиде натам. Трепереше цялата. Краката не я държаха. Сграбчи изпоцапаната и разкъсана рокля и я навлече през глава.
Обувките? И те бяха там, захвърлени от другата страна на леглото.
Наложи й се да постои няколко секунди и да почака да отмине замайването. Едва тогава се наведе и обу обувките си. Бързай! Не обръщай внимание на слабостта! Трябва да бързаш!
Отиде до прозореца и разтвори капаците. Беше много високо… Но тя не можеше да се откаже. Дано да успее да завърже няколко чаршафа и… В бравата се завъртя ключ! Брин се втурна към вратата. Там застана лорд Ричард.
— Ела! Бързо!
— Какво търсите тук? — попита тя отпаднало.
Той се намръщи.
— Какво искаш — да стоиш тук и да спориш с мен или да спасиш Делмас от нормандеца? — Ричард се отстрани. — Видях го да отива към конюшнята след мъжа ти. Нямаш време!
Вратата беше отворена. Щеше да обмисли мотивите на лорд Ричард по-късно. Брин прекоси стаята и се втурна по коридора. Ричард я последва по стълбите.
— Казах ти, че ще стане така. Мислиш ли, че ще можеш да укротиш този варварин? Говори се, че когато го хване жаждата за кръв, заприличва на баща си.
— Млъкнете! — Не искаше да слуша за това. То връщаше пред очите й образа на Гейдж — стои пред нея с онова жестоко и безмилостно лице. Тя изскочи от предната врата и изтича през двора.
Писък!
— Не! — Брин разтвори вратата на обора.
Кръв. Навсякъде. По стените. По сламата на пода. По Гейдж.
Той стоеше с вила в ръце. На другия й край бе нанизан Делмас, зъбците й стърчаха от гърдите му. Когато Брин влезе, Гейдж пусна вилата и съпругът и падна на пода. Делмас скимтеше, ръцете му бяха вкопчени в зъбците, които още се подаваха от гърдите му. Погледът му бе вперен злобно в Гейдж.
— Ти… направи… всичко. Всички твои… Тръпка разтърси тялото му.
Смърт.
Брин се облегна на стената. Задушаваше се. Вече не беше възможно да го лекува. Делмас беше мъртъв. Гейдж го бе убил. Не, Брин беше убийцата. Вината беше нейна.
— Брин! — Гейдж се обърна към нея с протегнати ръце. Окървавени ръце. Окървавени ръце!
— Не — прошепна тя и се отдръпна назад. — Не…
Обърна се и избяга от обора. По средата на двора й се повдигна и повърна.
— Горката Брин! — Ръката на Ричард я подхвана за лакътя. — Но аз те предупредих, че не можеш да избираш между нормандеца и мен. — Той нежно оправи една къдрица зад ухото й. — Сега всеки спомен за Гейдж Дюмон ще бъде изпълнен с горчивина. Не би ли било по-добре да приемеш моето покровителство?
— Махни си ръцете от нея! — изрече тихо Гейдж зад тях.
Брин се обърна и го погледна. Могъщ и отмъстителен дивак. В момента Ричард бе застрашен не по-малко от Делмас. Пак смърт. Не, не можеше да я понесе.
Тя се изтръгна от хватката на Ричард, изтича по стълбите и влезе в къщата.
Да избяга. Да се махне. Да се скрие и да се опита да се излекува.
Адуин отвори широко очи, когато Брин се втурна в стаята и затръшна вратата. Беше ужасена.
— Мили Боже! — промълви тя, втренчена в насиненото лице на Брин. — Ричард ми каза, че имаш нужда от мехлем, но не можех и да си представя какво е направил Делмас… — Тя скръцна гневно със зъби. — Той е лош човек, Брин. Трябва да бъде наказан.