— Струва ми се, че вече е наказан. — Малик изучаваше израза на Брин. — Гейдж не би се поколебал. Строго ли е наказан, Брин?
— Убит. — Тя преглътна, за да потисне гаденето, което я измъчваше. — С вила.
— Ах! И ти видя всичко?
— Да. — Винаги щеше да го вижда. Тази картина щеше да я преследва вечно. Тя отиде до огнището при кошницата с нещата си. — Трябва да си отида. Не мога да остана тук… — Взе едно гърне и го сложи на огъня. — Вече не се нуждаеш от мен, Малик. След седмица ще можеш да яздиш, но в първите дни не бива да прекаляваш. Разчитам на теб да се грижиш за Адуин. Ако треската се появи отново, помоли Алис да направи настойка от праха в онази купа. Не вярвам да се появи. Сега тя е по-здрава от всякога. Наистина мисля така…
— Къде отиваш? — прекъсна я Адуин. — Ти самата не си добре. Няма да те пусна сама. Опасно е.
— Не се безпокой, нищо няма да ми се случи. — Нямаше повече време за убеждаване. Трябваше да се измъкне през задната врата, за да не го срещне. Брин грабна нещата си и тръгна към вратата. — Бог да ви пази!
— Е, Брин, знаех си, че ще поискаш да ни напуснеш след тези трагични събития.
Както отваряше портата, Брин замръзна на мястото си. От сенките около нея излезе Ричард.
— Чаках те. Мисля, че не бих могъл да те убедя да останеш.
— Не.
— Знаеш ли, бих могъл да повикам стражата. Забелязах, че хората на нормандеца много се стараят да му угодят; а знаят колко цени робинята си.
Тя се изправи пред него.
— Направи го тогава.
Той се усмихна.
— Шегувам се. Нямам полза да те предам. Не искам да те вкарам отново в леглото на нормандеца. Напротив, имам силното желание да ви разделя. Искам те за себе си.
— Ти искаш съкровището.
— О, съкровището… Готова ли си да дойдеш с нас и да ме заведеш при него?
— Не. И няма начин да ме проследиш.
— Как ще ми попречиш? С магия? — Той поклати глава. — Делмас може да е вярвал в тези глупости, но аз не вярвам.
Побиха я ледени тръпки. Делмас беше издал даже и тази опасна тайна.
— Не с магия. Ще вървя през горите. Познавам ги добре.
— И аз не съм новак в горите. Освен това съм отличен ловец, нали помниш? — Той наклони глава одобрително. — Мисля, че ти би била интересна цел. Според Делмас имаш опит като плячка.
— Да. — Нещо в стомаха й се преобърна при спомена за онези дни след смъртта на майка й, когато бягаше и се криеше из гората. Ричард би се наслаждавал на това зловещо забавление не по-малко от онези, другите ловци. — Но аз познавам пътя много по-добре от вас. Затова ако искате да ме спрете, направете го сега.
Той помисли и пак се усмихна.
— Никога не бих те накарал насила да останеш. Върви, сладка Брин! Може би ще се срещнем пак. — Той се обърна и се отдалечи.
Брин се загърна плътно в наметалото си и гледа след него, докато се отдалечи. Твърде лесно се бе предал и усмивката му бе прекалено сладка и весела. Дали ще я последва? Хайде, няма време да се мотае и да се чуди на странното поведение на Ричард. Много повече се тревожеше да не би Гейдж да я открие.
Тя се измъкна през портата и забърза. Очакваше я мракът.
Девета глава
— Къде е Брин? — Гейдж бе застанал на вратата на Адуин и питаше оттам. — Идвала ли е тук?
— Преди четвърт час — каза Малик. — Обзалагам се, че вече е поела по пътя към Гуинтал. Защо се забави?
Гейдж измърмори някакво проклятие.
— Задържа ме нашият добър лорд Ричард. Излъга ме. Брин му била казала, че отива към кухнята да даде указания на Алис как да се грижи за вас след заминаването й.
Малик вдигна вежди.
— И ти му повярва?
— Изглеждаше логично. Пък и аз не можех да мисля трезво.
— Очевидно — каза Малик. — Но е поправимо. Тя върви пеша, а ти ще бъдеш на кон и лесно ще я настигнеш.
Гейдж изведнъж се сети за нещо.
— Взе ли със себе си своите лекове?
— Разбира се. Знаеш, че никъде не тръгва без торбата си. Гейдж си спомни репликата на Брин в градината. Трябвало да попълни запасите си от билки. Тя без съмнение щеше да тръгне към Гуинтал, но нямаше да предприеме това дълго пътуване без своите скъпоценни церове.
— Тогава ще я доведа тук още довечера.
— На твое място бих си измил ръцете, преди да тръгна след нея. Не мислиш ли, че тя видя предостатъчно кръв днес?
Гейдж отиде до умивалника и наля вода в дървения леген.
— Да. Видя. — Щом потопи ръцете си, водата стана розова. — Никога няма да забравя какво изразяваше лицето й, когато… — Боже, нямаше смисъл да губи време с неща, които вече не могат да се променят! Той се озърна, грабна една кърпа и си избърса ръцете. — Няма да се бавя. Ще оставя Льофон тук, в Редфърн, да ви пази и да се грижи за вас.