— Тя иска да се върне у дома си — каза внезапно Адуин. — Оставете я да си отиде в Гуинтал.
Гейдж се обърна към нея.
— Делмас беше зъл човек — каза тя — и мисля, че не е голям грях да го убиете. Но с това вие наранихте Брин. Тя има нужда да се прибере у дома си и да се лекува.
— Няма да й позволя да ме напусне — каза рязко той.
— Тогава вие я заведете там. Ние всички сме й задължени. Сега направете нещо за нея.
— Не съм известен като щедър човек. — Той сви горчиво устни и тръгна към вратата. — Много повече ми приляга да вземам, отколкото да давам. И Брин ще се убеди в това.
Намери я.
Тя замръзна на мястото си, когато го видя да се приближава по поляната. Лунната светлина се отразяваше в косата му и осветяваше строгите му черти с безмилостна яснота. Не трябваше да се отбивам тук, помисли си тя отчаяно. Беше сметнала, че е забравил случайната й реплика за билките, но Гейдж не забравяше нищо. Тя напъха бързо последните листа в торбата и скочи на крака.
— Не трябваше да идваш тук. Иди си.
— Не. — Той спря пред нея. — Никога няма да се отървеш от мен, Брин. Даже и да избягаш накрай света.
— Не мога… — Гласът й трепна от болка. — Не мога даже да те погледна, без да ме заболи, без да видя… — Не можа да продължи.
— Делмас пронизан като жаба? — попита рязко Гейдж. — Значи ще трябва да го забравиш.
— Да забравя?! — До края на живота си щеше да вижда кошмарната сцена в обора.
— Както аз ще трябва да забравя какво почувствах, когато видях какво ти е направил Делмас. За теб ще е по-лесно. Ти беше невинна и той заслужаваше да умре.
— Аз съм виновна — каза глухо тя.
— Нямаш нищо общо с това.
Тя поклати глава.
— Батшийба.
Гейдж възкликна глухо.
— Не си Батшийба! Не носиш вина за нищо от това, което се случи тази вечер!
Тя пак поклати глава.
Гейдж протегна ръце и я хвана за раменете. Вгледа се в нея. На лунната светлина чертите на лицето му бяха напрегнати и сурови.
— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че не съм убил онази хлебарка?
Надежда блесна в нея и тутакси изгасна. Тя си спомни видяното.
— Не.
Устните му се изкривиха.
— Не съм и очаквал. Ти не ми вярваш. Тогава няма да си правя труда да го казвам. — Той й обърна гръб. — А на теб ще ти се наложи да приемеш случилото се и да караш нататък. Ела, връщаме се в Редфърн.
— Няма да се върна там. Отивам в Гуинтал.
— Да, ще отидеш в Гуинтал. — Той пристъпи към коня си. — Но не просто така, не сама и не през нощта. Ще се върнем и ще се подготвим за пътуването, както се полага.
Не беше сигурна, че го е разбрала. В оня ужасен момент в обора й се бе сторило, че целият свят се е променил и че тя пак е останала съвсем сама. Не можеше да си представи Гейдж в някой момент от живота си.
— Ти ли ще ме заведеш в Гуинтал? — пошепна тя.
Той се усмихна язвително.
— Защо се чудиш? Не ми ли обеща голямо съкровище?
Брин кимна.
— В такъв случай защо да не приема предложението? Тогава ми се стори, че искаш да ме измамиш за всичко останало.
— Но ти не ми повярва.
— Не се усъмних в думите ти, макар да е в природата ми да не вярвам на нищо, което не виждат очите ми. — Той яхна коня си. — И понякога да се съмнявам даже в това, което правя. Недоверчив човек като теб би трябвало да разбере това.
— Между нас никога не е имало доверие. — И няма и да има, помисли си Брин с тъга и болка. Никога не си бе давала сметка колко близък й е станал той. Колко е близко тя до доверието в него, колко е близко до…
Брин се опита да отпъди тази мисъл, но тя остана да гори съзнанието й като огън.
Мили Боже, не съм го обичала! Не го обичам!
— Не ме гледай с такъв ужас — каза грубо той. — Сега не държа вила в ръцете си.
Той уби Делмас. Ако обикнеше Гейдж, престъплението щеше да бъде по-ужасно, отколкото си бе представяла. Щеше винаги да се пита дали е направила всичко възможно, за да предотврати смъртта на Делмас. Това бе само страст. Не беше любов.
Той й подаде ръка да я вдигне на коня.
— Ела. Дойде ми до гуша да ме гледаш, сякаш съм един от твоите дракони. Ще те заведа в замъка и ще ти позволя да се скриеш от мен при Адуин и при Малик.
Света Богородице, как й се искаше да пресегне и да поеме ръката му, да го докосне, да му позволи да я утеши, да приеме страстта му? Не го разбираше. Как можеше да изпитва такива чувства, когато още си го представяше облян в кръв? Тя скри ръце зад гърба си, за да не се поддаде на изкушението и се дръпна назад.
— Не си прави труд. Ще вървя пеша.