Смаяха ме децата. Турски улични хлапета с крясъци играеха футбол на двора. Тичаха покрай разхождащите се, като че те бяха просто препятствия, поставени, за да затрудняват играта. Някои не обръщаха внимание на децата. Други се вбесяваха при най-малкото пресичане на пътя им.
Топката се удари в главата на Попай. Той се обърна и изкрещя нещо на турски. Децата не му обърнаха внимание.
— Какви са тези деца? — попитах Арне.
— Те са от онзи кауш — каза Арне и посочи към другото дълго отделение, което гледаше към двора. — Дворът е общ. Това е детският кауш.
— Но какво търсят тук? В затвора?
— Турците смятат, че децата са сравнително безобидни. Няма да вземат да наръгат чужденците… или поне немного често. А чужденците имат малко пари. Помагаме на децата. Страхотни просяци са. Така е по-добре и за тях, и за нас.
— Да… но какви са престъпленията им?
— Като на другите турци — отвърна Попай. — Малки копелета — конекрадци, джебчии, изнасилвачи, убийци.
— Какво? Та те са само деца.
— Тук порастват бързо — рече Попай. — Хм, кой знае!
Повървяхме малко, после Арне и Попай ме оставиха сам. Свлякох се в един ъгъл на двора до стената. Държах под око хлапетата, да не би някое да се спъне в болните ми крака. В децата имаше нещо очарователно и в същото време страшно. Играеха футбол умело и енергично. Но в играта им се чувстваше някакво ожесточение.
На двора се появи Чарлс. Видях как се приближава към мен по стари избелели дънки и кецове. Беше висок и вървеше с големи крачки като баскетболист. На носа му се мъдреха очила с дебели рамки. В ръцете си държеше тетрадка. Коленичи и взе да оглежда краката ми.
— Гечмиш олсун.
— Какво значи това?
— Дано да ти мине по-бързо.
— Да. Благодаря, дай боже.
— Съжалявам, че са те пребили така. Уили. Но се радвам, че си се опънал на Емин. Нито един американец тук не е бил лигльо. Хубаво е, че не развали тази представа за нас.
— По-добре да беше пострадала представата за нас, отколкото краката ми.
— Не. Добре е, че си му се опънал. Ако турците решат, че могат да те юркат както си искат, никога няма да престанат да те тормозят. Сега поне повечето ще те оставят на мира. Понеже знаят, че си готов да се биеш. А тук трябва да си готов.
Радвах се, че се държи приятелски с мен.
— Слушай, Чарлс, съжалявам за снощните глупости, дето изтърсих за „Ескуайър“.
— Няма нищо. Не се притеснявай. Всеки, който дойде тук, иска да докаже нещо. Трябва да мине известно време, за да се опомни. Донякъде ти извади късмет. Снощи получи сериозен урок. Всеки трябва да разбере по възможно най-жестокия начин, че турците наистина могат да ти разгонят фамилията. А ти все пак се отърва сравнително леко.
— Леко ли?
— Имаш ли счупени кости?
— Не.
— Значи леко си се отървал. Преди няколко месеца пребиха един от чужденците доста яко. Беше австриец на име Пепе. Счупиха костите на краката му. Той се оплака на консула и се вдигна олелия. Затова турците вече внимават. Гледат да не прекаляват с боя при чужденците.
Сигурно бях извадил късмет, но съвсем не се чувствах така.
Чарлс ми обясни, че има да пише. Аз останах още малко. Студеният камък на двора успокояваше болката в краката ми. Седях опрян до стената в свежия утринен октомврийски въздух. Изведнъж забелязах нещо необичайно. Почти целият двор беше от цимент, но в средата имаше малък правоъгълник гола земя, а в центъра й нещо като отводнителна решетка. Надигнах се да я разгледам по-добре.
— Няма смисъл — обади се дрезгав глас. Обърнах се и видях съседа си по килия. — Дупката е достатъчно голяма, за да се вмькнеш, но под земята се стеснява. По никакъв начин не можеш да минеш.
— Просто ми беше любопитно.
— Виж какво — сниши глас той. — Съжалявам за случката с одеалата. Вчера беше просто първият ти ден. Видя какво стана още в самото начало. Тъй че гледай да научиш всичко каквото можеш за пандиза, и то веднага. Това е единственият начин да оцелееш. Единственият ти шанс да се измъкнеш.
— Не знам. Имам чувството, че някак си лесно ще се отърва, ще ме пуснат под гаранция или нещо такова. — Добре, но ако не стане, по-добре бързо се учи.
Той се казваше Йохан Зайбер. Беше австриец, осъден на четирийсет месеца за контрабанда на автомобили. Обясни ми, че в Турция винаги намалявали една трета от присъдата за добро поведение. Така че в действителност присъдата му бе двайсет и шест месеца и две трети. Беше в затвора от двайсет и един месеца и му оставаше по-малко от половин година. Разправи ми, че в началото постоянно мислел за бягство. Но някак си не успял да го осъществи. Сега бе решил да излежи последните шест месеца и да излезе по законен път. Искаше да отида с него в кухнята. Имал да ми покаже нещо.