С негова помощ се върнах в кауша, като пъшках от болка. Отпуснах се на една пейка в кухнята в началото на отделението — на същото място, където предната вечер се бях измил.
Непознат затворник готвеше на малка газова печка с три котлона. В няколко чайника вреше вода. Йохан се приближи, измъкна от джоба си монети и се върна с две чаши горещ, слаб турски чай.
— Ужасен е — казах аз. — Има отвратителен вкус.
Йохан опита своя.
— Не е лош. Може би дори е малко по-добър от обикно-вено. Всеки месец продавачите на чай се сменят. Някои го правят съвсем слаб. Така изкарват повече пари. Ще свикнеш и ще вземе да ти харесва.
Не бях убеден, че ще започна да харесвам каквото и да било в това място. Сега вече знаех, че не е по-добро от полицейския арест. Нищо чудно, че Чарлс се дразнеше от мен предната вечер. Как би могъл някой да се примири с мръсотията, шума, вонята, гадната мазна бобена чорба, която видях да дават за обяд?
Йохан се обърна с гръб към продавача на чай и кимна едва забележимо към задната стена. Проследих погледа му. В стената имаше врата около метър на метър.
— Кухненски асансьор — прошепна Йохан. — Никога не го използват. От години не работи. Още от някакъв бунт. Шахтата стига от сутерена до втория етаж. — Какво има в сутерена?
— Спомняш ли си стаята, дето видя снощи?
— О, да. И как ще се измъкнеш оттам?
— Не знам. Но поне ще си вън от отделението. Може би ако подкупиш някой надзирател или пък имаш пистолет, ще успееш.
— Сигурно е рисковано да се подкупи надзирател.
— Да, но всички го правят. Ще видиш колко неща можеш да си купиш тук само с един пакет „Марлборо“. Тези проклети турски цигари са направо ужасни.
Пиехме чая си и гледахме към кухненския асансьор.
— Ако наистина исках да се измъкна — рече внезапно Йохан, — мисля, че бих отишъл в „Бакъркьой“.
— Какво е това?
— „Бакъркьой“. Лудницата. Турците непрекъснато бягат оттам. Охраната сигурно е много слаба. Всички казват, че в „Бакъркьой“ е много лесно. Да, ако не ми оставаха само шест месеца, щях да отида в „Бакъркьой“.
— А как ще идеш там?
— Ами не знам. Ще подкупя затворническия лекар или нещо такова. Ако си много внимателен и действаш умно, можеш да уредиш почти всичко.
Разговорът ни бе прекъснат от някаква врява на двора. Йохан изтича в коридора и погледна през прозореца. Аз закуцуках бавно след него, надникнах през решетките и застинах. На двора стоеше надутият надзирател, който ме бе налагал по краката със сопата. Там беше и приятелят му с побелялата коса. Имаше и трети човек, дребен и спретнат, в елегантен тъмен костюм.
— Кой е едрият надзирател? — попитах аз.
— Хамид. Викат му „Мечката“. Той е главният надзирател. Само той носи пистолет. Не му се изпречвай на пътя.
— Твърде късно е.
— Да, така е.
— А другият?
— Ариф. Наричат го „Кокалотрошача“. Той е заместник на Хамид. И от него се пази.
Двамата надзиратели стояха заплашително пред група деца, а дребният мъж в костюма крещеше и разпитваше. Изведнъж той протегна ръка и плесна едно дете през лицето. — Тоя е най-гадният от всички! — прошепна Йохан.
— Кой?
— „Невестулката“. Мамур. Заместник-директорът. Той е началникът тук, защото главният шеф никога не си прави труда да влиза вътре. Ако Мамур се хване с тебе, свършено е.
Дните минаваха. Когато краката ми започнаха да оздра-вяват, взе да ме цепи глава. Още нямах никакво известие от американския консул, нито от адвоката, когото бях поискал. Не знаех нищо за моя случай, нито колко ще ме държат в затвора до гледането на делото. Имах чувството, че просто ще ме оставят да изгния тук. Арне ми каза, че турското правителство смята да даде амнистия на затворниците. Обаче не беше сигурен, че ще включат и новите затворници. На толкова много въпроси търсех отговор. Чарлс ми обясни, че хората от консулството не идват много често.
Нямах книги, нито листове за писма, нито пари. Взех малко хартия на заем от Чарлс и се опитах да напиша писма на някои приятели. Кореспонденцията се проверяваше, макар и немного внимателно, а на мен ми беше трудно да се изразявам при мисълта, че ще ги четат. Пък и какво ли можех да им пиша? Бях в затвора, но не знаех какво става с мен. Не можех да кажа дали ще ме пуснат другата седмица или другия месец. Драснах няколко реда на Патрик и му обясних, че няма да мога да спазя уговорката ни за Лох Нес на Халоуин. Написах второ писмо на мама и татко. И едно на брат ми Роб. Друго на сестра ми Пег. Думите се нижеха трудно.
Всяка сутрин се събуждах задавен от страх. Тялото ме болеше от коравите дъски на леглото. От вонята, която се носеше от втория етаж, ме щипеше носът. Хорът от кашлящите, храчещи мъже непрестанно ми напомняше, че живея в клетка.