Краката ми бавно се възстановяваха. Всяка сутрин се разхождах из килията, докато Уолтър отвори вратата. Щом излезех оттам, зачаквах нетърпеливо кога ще дойде съненият надзирател и ще отключи вратата към двора. Понякога това ставаше в шест и половина. Друг път едва към осем. Като че нищо не се вършеше по строго определен график. Вдишвах дълбоко чистия студен въздух. Гледах откритото небе. Когато вперех очи нагоре, наоколо нямаше стени. Само облаци, птици и сини зимни утрини.
Най-накрая, една сутрин, след като бях живял повече от седмица в неизвестност, ме извика надзирателят:
— Вилюм. Вилюм. Хай-йес.
Имах посетител.
Изведоха ме от кауша и по един коридор влязох в заседателна зала с дълги маси и няколко стола. Погледът ми бе прикован от изгледа през зарешетените прозорци. Отвън се простираха хълмисти поля, зелени дървета и огромни открити пространства. Беше толкова приятно да гледам в далечината, без пред очите ми да има стена.
На една маса ме чакаше пълен ухилен турчин. Рядката му, силно напомадена черна коса бе зализана назад в безуспешен опит да скрие плешивината му. Той се изправи рязко и се спусна да ми стисне ръка.
— Уилям Хейс — каза той на безупречен английски без никакъв акцент. — Аз съм Неджет Йешил.
Моят адвокат. Най-после.
— Седни. Седни. — Предложи ми американска цигара. Приех я нервно. Вече бях започнал да придобивам затворническия навик непрекъснато да пуша. — Американският консул ми се обади и веднага дойдох да те видя. Всичко наред ли е?
— Как не. Какво става? Какво ме очаква?
— Не се безпокой — увери ме той. — Ако действаме незабавно, може да уредим подходящ съд, подходящ съдия и въобще всичко както трябва. Мисля, че ще успеем да уредим да те пуснат под гаранция. В най-лошия случай вероятно двайсет и четири месечна присъда. Но смятам, че ще издействаме гаранция.
— Не искам никаква двайсет и четиримесечна присъда. Искам да изляза.
— Знам, знам. Мисля, че ще можем да получим гаранция. — Йешил направи пауза за по-голям ефект. — А ще можеш ли да събереш парите?
Разбира се, че можех. Не беше ли така? Можех да ги взема на заем от татко. Но дали щеше да ми ги даде? Потреперах при мисълта за последната ни изпълнена с гняв среща. Толкова много исках да бъда самостоятелен. Нищо чудно татко наистина да ме остави да се оправям сам.
— Колко ще струва?
— Може би около двайсет и пет хиляди лири.
— А в долари?
— Две-три хиляди.
Щях някак си да намеря парите. Бях сигурен. Ще обещая на татко каквото поиска, ако успее да събере сумата. После ще му я върна. Ще се съглася дори да се върна в университета. Или да се хвана на работа. На каквото и да е. Само да се измъкна от тази каша.
— Ъъъ… колко пари имаш сега? — попита Йешил. — Не трябва да губим време.
— Ами около триста долара. От билета за самолета. Казаха ми, че са ги внесли в затворническата банка.
— Трябват ми 250 — отсече внезапно Йешил и бутна пред мен някакъв лист.
В ума ми се въртяха мисли за гаранцията и подписах.
— Кой беше посетителят ти? — попита ме Йохан, когато се върнах в кауша.
— Адвокатът ми. Смята, че може да получа гаранция.
— Ъхъ. — Това, изглежда, не направи никакво впечатление на Йохан. — Кой е адвокатът ти?
— Казва се Йешил.
— Йешил… Йешил. Струва ми се, че беше адвокатът на Макс.
— Кой е Макс?
— Нали познаваш онази отвратителна миризма над нас? Това е Макс.
Йохан ме заведе на втория етаж в килията точно над моята. Беше тъмна, осветявана единствено от слънчевите лъчи, които се процеждаха през прозореца в коридора. Крушките в килията и отвън в коридора бяха счупени. Йохан ме представи на Макс ван Пен, един мършав холандец. Той се взря в мен през дебелите стъкла на очилата си, накривени на носа му. Бях го виждал из кауша, но никога на двора. Изглеждаше вглъбен и като че не обичаше да приказва. Йохан ни запозна и помоли Макс да ми разправи за Йешил.
Макс отиде до шкафчето си. Извади лъжица, шишенце с кафява течност, свещ и спринцовка. Запали свещта. После напълни една лъжица с течността. Погледнах Йохан. Той ми направи знак да почакам.
Макс вдигна лъжицата над свещта, докато течността завря. Познах тежката парлива миризма, която изпълваше толкова често килията ми.
— Какво е това? — попитах аз.
— Гастро — отвърна Макс. — Лекарство за стомах. Съдържа кодеин. Най-доброто, което мога да си набавя тук. Понякога намирам морфин, но не твърде често.
Йохан и аз гледахме мълчаливо, докато Макс приготвяше течността. На дъното на лъжицата остана лигава черна утайка. От миризмата ми се повдигаше. Като внимаваше да не разлее нито капка, Макс напълни спринцовката с тази гадост.